Реката се плискаше в люковете, кабината се поклащаше успокояващо. Параходът се носеше грациозно и елегантно, сякаш идваше от далечното минало. Саранда чувстваше, че се пренася назад във времето, сякаш плуваше в някакъв омагьосан свят, в който реалността не би посмяла да се натрапи.
Мейс, изглежда, чувстваше същото. Съблякъл сакото си, той приличаше на елегантен хищник в бялата си риза и панталони, които прилепваха към атлетичното му тяло. Приближи се до Саранда и свали перуката от главата й. Силните му пръсти се заровиха в сребристата й коса, като й напомниха за нощта в неговия офис — в офиса на Арчър, — когато бе сторил същото, след като свали фибите и ги пусна на пода. Онази нощ той й показа за първи път в живота й, че може да почувства мъжа толкова силно, колкото и всяка друга жена — стига да не го гледа в лицето.
— Никой султан не е имал такива удобства — каза Мейс, обгръщайки с поглед кабината.
— Е, това не знам. Чувала съм, че султаните разполагат с цял рояк жени — пошегува се тя.
— В такъв случай, наричай ме господар и повелител на всичко, което виждат очите ми.
— Внимавай, скъпи. Може да го приема в смисъл, че си избрал мен сред всички наложници.
— Бих те избрал — каза той, докосвайки устните й — дори да бях единственият жив мъж с всички жени на тази земя в краката ми.
— Всички жени? Дори и Пилар?
Саранда не знаеше какво я накара да изрече това име. Какво я подтикна да разрови миналото и да развали хубавия миг. Щом го каза обаче, тя тутакси разбра, че е сторила ужасна грешка. Погледът на Мейс помръкна и той толкова рязко се отдръпна от нея, че тя политна.
— Какво знаеш за това? — попита тихо той.
— Знам, че в Италия си се представял за английски лорд и си ухажвал някаква италианска графиня, нали? И си бил откъснат от нея благодарение на Пилар и хората й. Знам, че след това ти изчезна и те нямаше месеци наред. Слуховете говореха, че очарованието на Пилар било по-магнетично дори от скъпоценностите на графинята. — Саранда замлъкна за малко, но събра сили и продължи. Трябваше да узнае истината. — Мога да разбера това за графинята, Мейс, но в каква измама е била замесена Пилар?
Мейс се обърна бавно и я измери с поглед. Сякаш пред него стоеше най-безсърдечното създание, което някога е виждал.
— Пилар не беше замесена в никаква измама. Обичах я с цялата си душа и сърце.
Това бе последното, което Саранда очакваше и последното, което искаше да чуе. Болката от тези думи я накара да се почувства сама в един свят, които внезапно се оказа съвършено неразбираем. Гняв изпълни сърцето й. Но тя не се сърдеше на Мейс. По-скоро почувства омерзение към самата себе си. Беше го обидила нарочно, а не знаеше защо.
— Да оставим това, Мейс. Не е нужно да ми разказваш. Не повдигнах въпроса, за да те засегна. А може и така да е било. Срамувам се, че го направих. Всъщност, съжалявам много, че изобщо заговорих за това — призна тихо тя.
— Независимо от това, тъй като вече го стори, ще трябва да изслушаш цялата история.
Той заговори с горчивина, но в гласа му нямаше злоба. Говореше като човек, който е бил толкова наранен от тази част от живота си, че сякаш се е отделил от нея — като че разказваше история, чута от някой друг.
— Както каза ти, аз се представях за аристократ. Вършех това успешно из европейските страни.
— Спомням си. Най-великият любовник в цяла Европа. Който кара дамите от аристокрацията да падат в несвяст и да молят за още.
Мейс стисна ръце зад гърба си и закрачи из стаята.
— Един ден ни нападнаха група мъже, които помислихме за бандити, но които се оказаха революционери. Аз бях ранен в битката доста лошо. Докато съм лежал в безсъзнание, те са ме взели като заложник с намерение да искат откуп. Мисля, че не бях на себе си няколко дни. Трудно ми е да си спомня. Знам само, че една нощ отворих очи и видях пред себе си най… — Той замълча, наслаждавайки се на спомена. Сетне, като разтърси глава, сякаш да я проясни, продължи: — най-поразителната жена. Най-пламенната. С буйна черна коса и блестящи очи. Беше полуиспанка, полуиталианка и в нея имаше нещо особено. Веднага ти ставаше ясно, че колкото и красива да е, тя таи неизмерима сила. Макар и дребна на ръст, можеше да командва мъжете само с едно гордо повдигане на вежда.
— Май не съм сигурна, че искам да слушам това.
Мейс я погледна твърдо.
— Поправи ме, ако греша. Не беше ли ти тази, която заговори за нея? — Когато Саранда въздъхна и потъна в своя стол, той продължи: — Казваше се Пилар, както скоро научих. Тя беше водачката на тази група революционери. Денонощно ме обиждаше, наричаше ме свиня от аристокрацията и още по-лоши неща. Най-сетне й казах, че всъщност това е смешно. Разкрих й кой всъщност съм. Когато не ми повярва, започнах да се смея и се смях, докато не проумя истината. След време тя го разбра. Че и аз като нея нямам нищо общо със синята кръв. Макар да се чувствах поласкан, дето ме мисли за благородник.