— Естествено — промърмори Саранда.
— Когато разбраха, че казвам истината, не знаеха какво да правят с мен. Нямаше смисъл да ме убиват, тъй като не принадлежах към класата, срещу която се бореха. Така изпаднаха в неудобно положение. Но докато оздравявах, имах предостатъчно време да ги наблюдавам и да осмислям целите им. Започнах да се възхищавам от тяхната жертвоготовност, от силното им желание да помагат на бедните и най-вече от техните идеали. Разбрах, че наистина се борят за справедливост и бяха готови да рискуват живота си ежедневно, за да могат други да живеят по-добре. Никога преди не бях срещал подобни хора.
— Значи ти се влюби в Пилар.
— Да — отвърна тихо Мейс. — Обикнах я и тогава за първи път разбрах колко празен е животът ми. Как съм прахосвал таланта си за егоистични цели, когато съм можел да го използвам по-добре, като Пилар и нейните революционери, да го отдам на бедните. И тогава се присъединих към тях. Предложих да поискаме от графинята планирания откуп — тя щеше да плати щедро, знаех това — и сетне, щом се получат парите, да изпратим да й кажат, че съм бил убит, докато съм се опитвал да избягам. Графинята винаги бе желала да срещне голямата любов, така че какъв по-добър подарък за нея от една романтична история, за която да си спомня до края на живота си?
— Наистина. — Саранда стана и се зае да разглежда една малка жълта ваза, за да не се налага да го гледа в очите. — Значи ти — най-големият измамник в света, който години наред, украсявал леглата на аристократките — се присъедини към въстаналите срещу същата оная класа, която те бе издържала през всичките тези години?
— Нещо такова. Срещата с тази жена ме промени. Заради Пилар започнах да виждам света по съвсем различен начин. Тя воюваше страстно, но бе и най-състрадателният човек, когото някога бях срещал. Тя ме научи… — той се запъна, сетне намери думата. — Тя ме научи да обичам хората и да ме е грижа за това, което им се случва.
Парчетата от мозайката започваха да се подреждат.
— Трябва да е било чудесно време за теб.
— Това бяха — отвърна просто той — най-щастливите години от живота ми.
— Какво се случи? Защо не остана при нея?
Мейс си пое тежко дъх.
— Останах колкото можах. Бяхме щастливи, имахме мисия, цел. И нашата голяма любов. Тогава, един ден, Пилар ми каза, че ще ставам баща.
Вазичката в ръцете на Саранда се счупи под внезапния натиск. Тя се разтрепери толкова силно, че не забеляза кръвта по дланта си, където се бе порязала.
Мейс я погледна, все още омаян от спомена за нощта, в която тя му бе гледала.
— Ти знаеше, че е имало дете. Откъде разбра?
Саранда поклати безпомощно глава. В гласа му долови онази мъка, която й подсказваше края на историята. Внезапно изгуби желание да слуша повече.
— Какво се случи? — насили се да попита тя.
— Някой ни предаде. Посред нощ бяхме изненадани от редовна войска. Нахлуха в нашия лагер и убиха Пилар и неколцина от хората й. Аз исках да остана, за да убият и мен, но другите ме повлякоха със себе си. На следния ден се върнахме и открихме трупа на Пилар. Те я бяха изнасилили и… — Гласът му изневери и той се обърна настрани.
Саранда отиде при него и сложи ръце на раменете му, после опря глава на гърба му.
— Толкова съжалявам, ужасно съжалявам.
Така стояха мълчаливо няколко минути, като Саранда искаше нейното съчувствие да го стопли и успокои.
— Разбрахте ли кой ви е предал? — попита тя.
— Не. Когато се съвзех достатъчно, за да задавам въпроси, бях доволен, че в лагера вече нямаше никой. Освен ако, разбира се, не е бил сред убитите.
— Какво направи после?
— Останах при тях и се борих като демон. След няколко месеца революцията свърши. Повечето от мъжете бяха заловени или избити. Пилар и бебето бяха мъртви. Вече нямаше за какво да стоя там. Но след това вече не бях същия. Виждах себе си като враг на висшите класи. Бях завладян от манията, че трябва да има нещо, което мога да сторя — нещо с трайна стойност. Което няма просто да остане далечен спомен като Пилар и нейните хора.
Сякаш говореше нейният баща. Мейс презираше безчовечността на света също като нейния баща. Саранда цял живота бе смятала семейство Блакууд за врагове на Шъруин. Но този мъж приличаше на любимия й баща повече от всеки друг.
— Затова ли мамеше Ван Слайк? Защото са нещо като американска аристокрация?