Мейс се обърна и я погледна така, сякаш е полудяла.
— Кой казва, че съм мамил Ван Слайк?
Саранда не го разбра.
— Предполагах, че използваш името Арчър… аз просто…
— Първоначално да, нещата започнаха като измама. Когато пристигнах в Ню Йорк и все още страдах по Пилар, чух, че Ван Слайк притежавали вестник, които декларирал, че защитава бедните и унижените. Мислех, че това е възможно най-голямото лицемерие. Несъмнено имаше богати господа, които се преструваха, че ги е грижа, като по този начин пълнеха вече издутите си джобове. Затова реших да се внедря в техните редици като Арчър и да работя прилежно, за да се уверя, как стоят пешата. Изненадващото беше, колко искрени се оказаха двамата Ван Слайк. Те наистина бяха загрижени. И аз бях, така да се каже, прелъстен от тяхната отдаденост на каузата както по-рано от тази на Пилар — но по различен начин. И след известно време станах не част от тях, а движещата сила, която изобличава злото. Ван Слайк имаха хуманни цели, но понякога не бяха достатъчно дръзки в действията си. Аз успях да променя това. И в известен смисъл открих и своето семейство.
— Докато не се появих аз — прошепна Саранда.
— Докато не се появи ти. Знаех коя си, естествено. Знаех, че ме следваш по петите през два континента. И се заклех да не ти позволя да вземеш парите на семейство Ван Слайк без бой.
Саранда се втренчи в него.
— Добре ли чух. Ти пазеше Ван Слайк от мен?
Тя внезапно се разсмя.
— Аз пък ги пазех от теб.
— Май че недоразумението е било пълно. Имаш ли предложение как да оправим нещата?
Очите му, които само преди миг бяха толкова измъчени, омекнаха и я погледнаха нежно. Тя се протегна и го целуна.
— Благодаря ти, че ми разказа това. Знаех, че в теб има неподозирани дълбочини, но нямах представа, че си толкова…
— Толкова какъв?
— Толкова чудесен.
Мейс се ухили.
— Радвам се, че мислиш така.
— Само че… — Тя се поколеба.
— Какво, принцесо?
— Трябва ли се да се тревожа? За Пилар, искам да кажа?
— Че тъгувам за нея и за детето?
— Да.
Мейс мълчеше.
— Мисля, че една част от мен все още тъгува за тях — започна той. — Точно както част от теб тъгува за твоето дете. Прекарах много години в самобичуване, тъй като мислех, че съм можел да направя нещо, за да предотвратя смъртта й. Но ако ме питаш дали любовта ми към Пилар пречи на любовта ми към теб…
— Точно това те питам.
Мейс взе лицето й в ръце.
— О, скъпа, ти си първото щастливо нещо, което ми се случва оттогава.
Саранда се почувства обградена от чудесна топлота, когато той я прегърна. Не искаше да разваля дългоочаквания миг. Искаше да съхрани това любовно чувство. Но вярваше, че е длъжна да каже нещо. Ако щяха истински да си вярват, трябваше веднъж завинаги да се разберат.
— Де да можеше всичките ми въпроси да получават толкова бързи отговори — промълви тя.
Мина миг, преди той да отговори. Тя усети как се напрягат мускулите на ръцете му и знаеше, че стъпва на опасна почва. Но сега не можеше да спре. Нещо я караше да потърси истината.
— Въпроси — попита Мейс — или съмнения?
— Съмнения. — Гласът й едва се чуваше.
— Какви съмнения, принцесо?
Тя преглътна тежко.
— Мейс, помислял ли си някога, че може Ланс да те е предал? Да е казал на войниците къде сте? Да е отговорен за смъртта на твоето дете и на жената, която си обичал?
42
Мейс се вцепени, сякаш Саранда му бе забила нож в гърба.
— Никога! — Той я отблъсна от себе си.
Тя се сепна от упоритостта му.
— Откъде можеш да си сигурен? Знаеш, че е бил жив. Той се бе провалил като мошеник и сигурно не е бил доволен, че и ти изоставяш този занаят. Какво ти каза той, когато разбра, че се отказваш от измамите, за да се бориш заедно с революционерите идеалисти?
Мейс отказа да отговори.
— Мейс, спомни си нощта, когато ти гледах. Спомняш ли си моето объркване? Картите ми показаха, че Ланс е виновен за гибелта на твоето дете. Мислех, че сигурно греша.
— Гледане на карти — подигра се той.
— Тогава ти ми кажи — настоя тя — кой друг би могъл да бъде? Кой те е обичал толкова много, та да иска да те задържи за себе си? Кой е имал нужда от теб, за да прикриваш бъркотиите и грешките му? Кой би се чувствал най-заплашен от Пилар?
— Не вярвам. Не мога да повярвам.
— Може би защото не искаш? — попита тихо тя.
— Защото знам, че не би го направил. Ти не го познаваш, както го познавам аз. Не знаеш какво е направил за мен.
Беше истинско мъчение да го разпитва. Не я беше грижа какво е изстрадал Ланс. Не я беше грижа какво го е превърнало в чудовището, което беше. Интересуваше я Мейс.
— Разкажи ми.