— Каква е тази истина, принцесо? — попита уморено Мейс.
— Че Ланс е нашият общ демон. Докато не осъзнаеш това, няма надежда.
Той я прегърна толкова силно, че тя потрепери.
— Не казвай това, по дяволите. Ти си първата ми надежда от много време насам.
— И аз искам да го повярвам. Но ти трябва да ме разбереш, Мейс. Не можеш да го погледнеш в лицето, без да си спомниш какво е направил за теб, нали? Е, аз пък не мога да погледна теб, без да си спомня какво ми стори Ланс. Знам какво е да живееш с вината заради това, което е направил Ланс Блакууд. Но как можеш да очакваш от мен да разделя двама ви, когато дори вие самите не можете да се разделите?
43
— Значи Ланс стои помежду ни — каза тихо Мейс.
— Знаеш, че е така.
— Не можеш да забравиш какво ти е направил.
— А как да очакваш да мога?
— Не можеш да правиш любов с мен, без да мислиш за него.
Саранда отпусна глава, избягвайки погледа му.
— Дори не можеш да ме погледнеш в лицето, без да видиш неговото лице. Така ли е?
— Да. Все го виждам как се смее насреща ми, докато ми причинява болка. Виждам ужасното пламъче в очите му. Като побесняло куче ме стиска за гърлото. Без да се интересува какво чувствам, просто утолява желанието си за моя сметка. Нека ти се случи това, а после върви ми разправяй, че можеш да гледаш брата на лудия ида не си спомняш.
— И въпреки това можеш да ме гледаш в други моменти без затруднения.
Саранда не го разбра.
— В моменти, когато не си… възбудена от присъствието ми?
Саранда дори не бе осъзнала това, но беше вярно.
— Така е.
Мейс се приближи.
— Значи моето докосване предизвиква това объркване.
— Едва ли съм объркана.
— А ти как би нарекла това една жена да гледа мъжа, който я обича, и вместо него да вижда брат му?
— Безнадеждно.
— Безнадеждно не е дума от моя речник. Не и откакто те срещнах.
— Вдъхновявам ли те тогава?
— Ти ме вдъхновяваш по много начини. — Гласът му, станал приглушен, я накара да потръпне. Мейс се приближи още повече и като мушна ръце под сребристите й коси, ги разстла около шията й. Докосването му беше вълшебно. Саранда внезапно почувства познатото желание, което от самото начало я бе накарало да се по-чувства слаба. Никой мъж не бе имал подобно влияние над нея. Не преставаше да се удивлява на спонтанната реакция на тялото си под неговите ръце. Дъхът й секваше в гърлото като уловена пеперуда. Но когато повдигна клепачи и го погледна, отново видя проклетото лице на Ланс Блакууд.
Тя обърна глава, защото щеше да се разплаче.
— Разбирам — рече тихо той и отпусна ръце.
Саранда се почувства отчаяно самотна, когато Мейс отстъпи назад, като шамандура в бурно море. Желаеше го с неподозирана сила И въпреки това…
Какъв смисъл имаше? Защо да го преживява отново? И отново… и отново…
— Но ти ме желаеш, нали? — попита замислено той, а гласът му прозвуча не като на отхвърлен мъж, а като на учен по средата на някакъв експеримент.
— Това е най-лошото. Ако не те желаех, нямаше да имаме проблем. Или ако не те обичах… — прошепна тя.
Мейс повдигна подигравателно вежда.
— Да не би любовта ти към мен да те държи надалеч от леглото ми?
— Навярно винаги съм те обичала. Само един Господ знае, че не го исках. Имаше време, когато не бях осъзнала чувствата си към теб и тогава беше толкова лесно. Ти беше една цел — нито повече, нито по-малко. Аз те видях и имах силното желание да направя всичко, за да те накарам да паднеш на колене.
— Дали ще помогне? Ако падна на колене?
— Не ставай смешен. Не искам да ми се кланяш. Да не смяташ, че твоят страх от отказа ми може да ми се хареса? Първото нещо, което ме привлече в теб, бе твоят характер. Ти си човек, който дръзко взема онова, което иска. Мъж, достатъчно умен, за да надхитри всеки в стаята. Достатъчно хитър, за да ги преметне. Виждаш ли, аз съм завладяна от твоята увереност. Въпреки желанието на баща ми да се омъжа за човек извън нашата професия, не мога да не се възхищавам на подвизите ти. Ти си всичко онова, което баща ми не искаше да ми се случи.
— Аз съм всичко онова, което си обичала в баща си. И нещо повече.
— Добре казано, но ти превъзхождаш баща ми във всичко.
— Предполагам, че чувствата ти към мен не са чувства на дъщеря към баща.
Саранда се изчерви.
— Не точно.
— Значи ти презираш факта, че съм мошеник и въпреки всичко обичаш точно това у мен. Правилно ли съм схванал?
— Презирам това, че си от семейство Блакууд. Нищо повече!
— А, значи отново се върна в тая точка. Но ти казваше, че ме обичаш и че това създавало някакви проблеми?
— Преди да те заобичам, можех да си затварям очите и да се любя с теб заради чувството, че те контролирам. Винаги ставаше така. След като брат ти ме изнасили, аз започнах да използвам тялото си, за да подчинявам мъжете. Бях се заклела никога повече да не се оказвам в слаба позиция. Затова стисках зъби и карах партньорите си да загубват ума и дума от желание към мен.