— Прости ми, любима, но ти съвсем не реагираше така на моето внимание.
Очите им се срещнаха и помежду им припламна искра.
— Аз реагирах на теб въпреки твърдото си решение. Но нещата се промениха, Мейс. Ти не ме молиш да споделям леглото ти. Ти искаш да се любим. Никога не съм се любила истински. Дори не знам как става.
— Е, можеше и да ме излъжеш — промърмори той.
— Спала съм с мъже, когато не е имало начин да го избегна. Само в абсолютно крайни случаи. Но никога не съм се любила. О, този разговор е абсурден! Чувствам се отвратително.
Саранда сякаш не можеше да измисли какво да прави с ръцете си. Мейс все още я гледаше замислено, но в очите му се четеше нежност и веселие.
— Не се притеснявай. Значи ще трябва да направим нещо, за да променим всичко това.
— Какво има да правим?
— Доколкото разбирам, не те притеснява това, че съм измамник. Причината не е точно и в това, че съм от семейство Блакууд. А че съм братът на Ланс Блакууд. И че в момент на близост с мен ти си спомняш ужаса, който си изживяла в прегръдките на брат ми.
— Да, но…
— А това се случва само когато си възбудена, което, за щастие или за нещастие, изглежда се появява със застрашителна регулярност.
— Да, така че…
— Значи трябва да се справим с тази асоциация.
— С… асоциацията? — Саранда се обърка и се заинтригува.
— Нали знаеш, ние свързваме всички неща с други неща. Чаша бренди след добра вечеря. Цигара след спречкване на улицата. За лъжа плясват момчето по ръката и то разбира, че е грешно да се лъже. Но ако го наградят — е, това е съвсем различно нещо. В подходящите ръце този метод може да се превърне във форма на изкуство.
— Май не ми харесва погледът ти.
— Имам ли някакъв определен поглед?
— Щях ли да го спомена, ако нямаше?
Мейс внезапно изпадна в бодро настроение, сякаш току-що бе измислил отговора на вечния въпрос. Той се оглеждаше из каютата, хвърляше замислени погледи към балдахина, вземаше възглавници от дивана и ги претегляше в ръката си.
— Какво си намислил? — попита подозрително тя. Инстинктът и подсказваше, че той замисля нещо — нещо, което можеше да не й хареса.
Мейс отиде в спалнята, огледа се и после отвори гардероба и взе дългия бял шал, който тя бе носила предния ден. Саранда го наблюдаваше как изтегля нагънатата коприна безкрайно бавно през едрия си юмрук.
— Привързана ли си към този шал? — попита небрежно той.
— Знаеш, че в нашата работа човек не се привързва към ни…
Като разпери шала на ширина, Мейс провери якостта му, захапа го, откъсна малко парченце, сетне дръпна надолу по дължината и го сцепи на две.
— Какво, за Бога, правиш? — извика Саранда.
Мейс седна на ръба на леглото.
— Ела тук, принцесо — отвърна той, като потупа матрака до себе си.
Тя се приближи предпазливо, сложила ръце на гърба си.
— Ела и седни до мен.
Саранда предпазливо седна до него с изправен гръб. Още преди да е успяла да се отпусне, той я грабна за талията и с лекота, сякаш бе кукла, я повдигна и я сложи отново да седне, облегната на горната табла на леглото. Внезапно тя се озова обградена от златистия брокат отгоре и завеските отстрани.
— Какво правиш? — попита, когато той се пресегна под нея, за да оправи възглавниците и да сложи още зад гърба й, след което премести краката й така, че да легнат по дължината на леглото.
— Създавам ти удобства. Добре ли ти е?
— Честно казано, по-скоро изпитвам любопитство.
— Искаш ли още възглавници?
— Бих искала да разбера най-после какво се каниш да правиш.
Мейс взе една от копринените ленти и я опъна здраво между юмруците си. Като спря за миг, той я погледна в очите и сякаш я прикова с погледа си към таблата на леглото. Въпреки лековатия тон, погледът му беше настойчив, изпълнен с твърда решимост, която говореше за сила. Сила, която бавно и необратимо ще бъде отприщвана. Внезапно Саранда се изплаши.
— Ще те покажа разликата между брат ми и мен — каза й той с безпощаден глас.
Сетне завърза шала за китката й и с дръзко дръпване я прикова към таблата на леглото.
44
— Бъди добро момиче и ми дай и другата си китка. Не искам да те наранявам.
Саранда го загледа с недоумяващи очи.
— Да не си полудял?
— Не зная за такова нещо. Но допускам, че е въпрос на мнение, както с всяко друго нещо.