Трябва да призная, че нейните думи ме изненадаха така, както моите нея. Казах й го, а тя ми обясни, че уредите, които нейният народ използва и които е усъвършенствал цели векове, позволяват да се улови, а след това да се покаже на екраните всичко, което става на която и да е планета и на множество звезди. Уловените изображения, щом бъдат фотографирани и увеличени, са така съвършени, че на тях може да се разчитат обекти с големината на малка тревника. По-късно, в Хелиум, видях много от тези снимки и уредите, с които бяха направени.
— Щом така добре познаваш Земята — запитах аз, — защо не можа да отгатнеш, че аз съм неин жител?
И тя отново се усмихна, сякаш някое дете й задаваше наивен въпрос.
— Защото на всяка планета, притежаваща атмосфера, близка до тази на Барсум — отговори тя, — се развиват форми на живот, почти идентични на расите, към които принадлежим ти и аз. Освен това хората на Земята покриват телата си с дебели, непрозрачни тъкани, а на главите си слагат отвратителни парчета плат, чието предназначение не можахме да открием. Затова пък ти, когато те намериха таркийските воини, беше гол. Фактът, че нямаше на себе си никакви накити, свидетелства, че не си от Барсум, но, от друга страна, липсата на дрехи противоречеше на твоя земен произход.
Разказах й подробности за моята раздяла със Земята, обясних й, че тялото ми остана там, облечено в странни за нея, но нормални за жител на Земята дрехи. В този момент се върна Сола, носеше нашите вещи и водеше със себе си младия си възпитаник, който, разбира се, щеше да живее с нас.
Сола ни запита дали сме имали посетител по време на нейното отсъствие и много се учуди, когато й отговорихме, че не. На връщане срещнала на стълбите слизащата Саркоя, която вероятно ни е подслушвала. Но тъй като не бяхме говорили нищо, което би трябвало да скриваме, посрещнахме това произшествие с безразличие, обещахме отсега нататък да бъдем по-предпазливи.
След това тръгнахме с Дейа Торис да разгледаме по-подробно архитектурата, и стенописите на обитаваната от нас сграда. Дейа ми каза, че най-голямото си могъщество расата, изобразена на фреските, достигнала преди, около сто хиляди години. Това били нейни далечни прадеди. По-късно се смесили с раса, имаща напълно черен цвят на кожата, и с друга, жълто-червена. Разцветът им настъпил горе-долу в същия период. Трите раси сключили могъщ съюз, когато пресъхването на, моретата ги принудило да търсят сравнително малобройни и постоянно намаляващи обработваеми терени, където трябвало непрекъснато да се защитават, от дивите зелени орди.
Вековете на съвместен живот и смесените бракове станали причина да се появи раса от червени хора, към която принадлежеше и Дейа Торис. Много постижения на древните цивилизации, много постройки и произведения на изкуството били унищожени през дългите векове на лишения и непрекъснати войни със зелените хора. Но червената раса достигнала такава степен на развитие, която позволила да бъдат направени нови открития и да се роди една по-практична цивилизация, по-пригодена към съвременните условия на Марс.
Древните марсианци притежавали много високо развита култура, но в резултат на продължилия цели столетия хаос, предизвикан от непрекъснати усилия за нагаждане към постоянно променящите се условия на живот, не само изостанали в своето развитие, но и пропилели огромна част от своето културно наследство.
Дейа Торис ми разказа множество легенди, и факти, свързани с тези добри и благородни хора. Каза ми, че градът, в който сега лагеруваме, някога вероятно е бил търговски и културен център, известен под името Корад. Бил е построен на красив залив с естествено пристанище, отделен от морето с верига от възвишения. Обясни ми още, че долината на запад от града е остатък от морски залив, а преходът между хълмовете към пресъхналото море, канал, по който корабите са влизали в пристанището.
Бреговете на някогашните морета бяха осеяни с такива градове, а вървейки по следите на някогашните океани, могат да се видят останки от множество селища, по-малки и рядко разположени, тъй като хората са се пренасяли след отдръпващите се води. Нуждата ги накарала да построят нещо, което ги спасило — марсианските канали.
Бяхме тъй заети с изучаването на сградата и тъй погълнати от разговора, че не забелязахме как наоколо е дошла нощта. Към действителността ни върна пратеникът на Лорказ Птомел. Той съобщи, че вождът желае колкото може по-бързо да се явя при него. Казах на Дейа Торис и на Сола „Лека нощ!“ и оставих Вул да ги пази, след това тръгнах към залата за аудиенции. Заварих в нея Лоркас Птомел и Тарс Таркас, седнали на стъпалата на подиума.