Благодарих му и обясних, че спокойно мога да мина без слугиня, но ми е нужен готвач. Той обеща да ми изпрати жени, които да се заемат с това, а също така да се грижат за моето оръжие и да ми изработват амуниции, те, както подчерта Тарс Таркас, скоро може да ми потрябват. Добавих също, че биха могли да ми донесат кожите и коприната, принадлежали на убитите воини, защото нощите са студени, а аз нямам собствени завивки.
Обеща да издаде съответните заповеди и си отиде. Останал най-после сам, тръгнах по извития коридор към горните етажи, за да потърся подходящо жилище. Красотата на другите сгради намираше отражение и в тази и, както обикновено, бях погълнат от откриването и изучаването на нови произведения на изкуството.
В края на краищата си избрах една голяма и хубава стая на втория етаж с изглед към площада. По този начин исках да бъда по-близо до Дейа Торис. Тя живееше на първия етаж в сградата, прилепена, до нашата, и ми хрумна, че бихме могли да уговорим някакъв сипнал за връзка в случай на нужда — ако й потрябва помощ или закрила.
На етажа, който заех, се намираха около десет стаи — бани, гардероби, спадни и салони. Прозорците на вътрешните помещения гледаха към огромен двор, вътрешност на четириъгълник, образуван от сградите, издигащи се на четирите съседни улици. Този двор сега беше превърнат в зверилник. Там пребиваваха най-различни животни, собственост на живеещите в сградите воини. Дворът беше покрит с жълта, подобна на мъх растителност. Срещаше се почти по цялата повърхност на тази планета. Многобройните фонтани, скулптури, пейки и беседки даваха представа за красотата му в онези отдавнашни времена, когато по него са се разхождали усмихнати хора, с блестящи коси. Хора, които безмилостните закони на човешката природа бяха изгонили не само от техните домове, но изобщо отвсякъде, и от които бяха останали само неясни легенди, повтаряни от далечните им потомци.
Моите размишления бяха прекъснати от идването на няколко млади жени, натоварени с оръжия, коприна, кожи, накити, кухненски прибори и бъчонки с храна и напитки. По-голямата част от тези неща беше плячка от въздушния кораб. Доколкото разбрах, всичко принадлежало, на двамата убити от мен вождове и сега, съгласно обичая на таркийците, ставаше моя собственост. Жените подредиха донесеното в стаите в дъното на коридора и тръгнаха за останалата част от моята собственост. Върнаха се в компанията на още десетина-петнадесет жени и деца.
Това не бяха семействата на убитите от мен. Взаимоотношенията им не приличаха на онова, с което бях свикнал, и ми е трудно да ги определя. При зелените марсианци почти всичко е обща собственост. Изключение правят оръжието, накитите, коприната и кожите, с които се покриваха през нощта — само те са лична собственост, но никой не може да притежава повече, отколкото му е необходимо да задоволява насъщните си нужди. Излишъците в случай на нужда трябваше да предоставя на по-младите войни. Жените и децата, представляващи свитата, могат да бъдат сравнявани с военен отряд. Войнът е изцяло отговорен за възпитанието, дисциплината и задоволяването на ежедневните нужди на този отряд, а също и за неговата безопасност по време на пътуванията и непрекъснатите схватки е другите племена и с червените, марсианци. Жените в никакъв случай не можеха да бъдат смятани за негови съпруги. Езикът на марсианците изобщо не познава тази дума. Съединяването на мъжете и жените на двойки има за цел изключително доброто на цялото общество и естествените склонности не играят никаква роля. Съветът на старейшините от всяко племе контролира протичането на целия процес така прецизно, както собственикът на конюшня за състезателни коне си служи с научни методи, за да осигури, раждането на възможно най-доброто потомство.
Всичко това може да звучи на теория доста привлекателно, както обикновено бива с теориите. Но в резултат на цели столетия неестествената практическа дейност с единствена цел — отглеждане на потомство, е възникнала раса от студени и жестоки същества. Лишени от радост, любов и спокойствие.
Истина е, че марсианците, както мъжете, така и жените, с изключение на такива дегенерати като Тал Хайус, са извънредно въздържани, но колко по-добри и приятни са земните обичаи, дори ако цената им понякога е случайната загуба на невинността.
Давах си сметка, че трябва да поема върху себе си отговорността за тези жени и деца. Затова им поръчах да си потърсят жилища, на горните етажи, а другото изцяло да оставят на мен. Едно от момичетата натоварих със задължението да ми приготвя храната, а на другите заповядах да продължат да изпълняват досегашните си задължения. Оттогава рядко ми се случваше да ги виждам, но и не държах твърде много на това.