Любовта на Марс
През следващите няколко дни след битката с въздушния кораб цялото племе остана в града и се отказа от своите селища, докато не се убеди, че корабите няма да се върнат. Дори за такъв войнствен народ като зелените марсианци, перспективата за борба в открито поле, при тежащата на плещите им отговорност за цялата кавалкада от коли заедно с жените и децата, беше твърде неприемлива. През този период на относително бездействие Тарс Таркас ме запозна с много обичаи на зелените марсианци и с военното изкуство на таркийците, помагаше ми да овладея начина на езда на огромните животни тоатите, който им служеха за тази цел. Те са също тъй опасни и злобни, както и техните господари, но след опитомяването са много полезни.
Две тоати станаха моя собственост заедно с останалото имущество на войните, чиито накити носех сега. За кратко време се научих да ги яздя по-бързо от местните жители. Начинът на воденето им бе много прост. Ако животното отказваше да се подчинява на телепатичните заповеди достатъчно усърдно, ездачът започваше да го удря с всички сили между ушите с дръжката на пистолета си, а ако и това не помагаше, биеше го толкова дълго, докато животното се подчини или го хвърли на земята.
Във втория случай обикновено се стигаше до схватка на живот и смърт между война и тоата. Ако марсианецът умееше достатъчно бързо да си служи с пистолета, имаше шанс да спаси живота си и отново да язди, макар и вече друго животно. Ако не успееше — разкъсаното му на парчета и натъпканото на земята тяло трябваше къс по къс да бъде събирано от жените и децата и да се изгори съгласно обичая на таркийците.
Опитът ми с кучето ме накара да установя приятелски контакти с тоатите чрез доброта и деликатно отношение. Най-напред ги убедих, че няма да могат да ме хвърлят от седлото и дори ги блъсках с пистолета между ушите, за да им внуша веднъж завинаги кой е господарят. По-късно постепенно спечелих тяхното доверие сравнително по същия начин, по който постигнах това на Земята, обяздвайки непокорните коне. Между нас се възцари хармония и взаимно разбирателство, тъй като винаги, след периода на първоначалните недоразумения, съм се старал да се отнасям към, животните внимателно, а ако все пак се стигнеше до необходимостта да се пролее кръв, бих предпочел да дам своя живот, отколкото да бъде убито бедното, лишено от разум, създание.
Няколко дни по-късно моите тоати учудваха с държанието си цялото племе. Ходеха след мен като кучета, показвайки привързаността си с потъркване на дългите си опашки в моето тяло. Реагираха на, всяка заповед с такава готовност и усърдие, че марсианците започнаха да ми приписват някакви тайнствени сили, принесени от Земята и непознати на Марс.
— Да не би да си им направил някаква магия? — запита ме един ден Тарс Таркас, когато забеляза, че пъхам ръката си дълбоко в муцуната на един от тоатите, на когото докато пасеше мъха на двора, между зъбите беше заседнал доста голям камък.
— Да, отнасям се към тях добре — отговорих аз. — Както виждаш, наличието на деликатни чувства е потребно дори и на воина. Сега съм сигурен, че моите тоати ще ми се подчиняват както в огъня на битката, така и по време на поход и това съзнание поддържа моята боеготовност винаги на висота. Аз съм деликатен по характер господар и затова съм и по-добър воин. Другите също трябва да приложат моя метод. Това е в техен интерес и ще е от полза както за самите тях, така и за цялото племе. Ти самият ми разказваше, че заради капризността на своя характер тези огромни животни често обръщат победата в поражение, хвърляйки войните от седлото и разкъсвайки телата им.
— Кажи ми тогава по какъв начин постигаш послушанието на тоатите? — помоли ме Тарс Таркас.
Обясних му възможно най-подробно какъв е моят метод на дресура, а по-късно ми се наложи да го повторя пред Лоркас Птомел и събраните войни. Този миг означаваше нов живот за бедните тоати. Преди да напусна племето на Лорказ Птомел, със задоволство наблюдавах резултатите от моите усилия — видях деликатни и послушни ездитни животни. Усърдието и точността им в изпълнението на заповедите направиха такова впечатление, че Лоркас Птомел, като признание за моите заслуги към племето, сне от коляното си и ми подари метален наколенник, изработен от масивно злато.