Като чу последните ми думи, Дейа Торис изведнъж опря да диша и погледна към мен с широко отворени очи, после със странна усмивка, от която в ъгълчетата на устните й се появиха трапчинки, поклати глава и каза:
— Какво дете си само! Велик воин и все пак малко, непохватно дете.
— Какво толкова съм казал? — запитах аз, малко объркан.
— Ако останем живи, един ден ще разбереш, Джон Картър, но аз няма да ти го кажа. Най-чудното е, че слушам това без капчица, гняв, аз, дъщерята на Морс Кайак, синът на Тардос Морс — каза тя накрая повече на себе си.
Пак така внезапно изпадна във весело настроение и започна да се шегува с моето достойнство на велик таркийски воин, което според нея беше в противоречие с деликатността на характера и вродената ми учтивост.
— Струва ми се, че ако случайно нараниш своя противник, ти ще го вземеш у дома си и ще го лекуваш, докато оздравее — смееше се тя.
— Точно по този начин постъпваме на Земята — казах аз. — Във всеки случай, така постъпват цивилизованите хора.
Отново избухна в смях. Не можех да разбера това. Но при цялата своя деликатност и чар тя все пак беше марсианка, а за жителя на Марс най-добрият враг е мъртвият враг. Всеки убит неприятел означаваше, че ще има за поделяне повече плячка за останалите живи.
Бях много любопитен какво в моите думи преди малко така я бе развълнувало и разсмяло и настоявах да ми го обясни.
— Не — каза тя. — Достатъчно е, че ти го каза и аз го чух. А когато най-после разбереш, вече няма да съм между живите. Това вероятно ще се случи, преди луната дванадесет пъти да обиколи Барсум, и помни, че съм слушала това и съм се смяла.
Нищо не разбирах, но колкото повече настоявах, толкова по-категоричен беше нейният отказ. Най-накрая видях, че няма да постигна нищо и се предадох.
Денят вече отстъпваше пред нощта. Разхождахме се по широка алея, осветена от двете луни, а Земята гледаше към нас с блестящото си зелено око. Имах усещането, че сме сами във Вселената и ми стана приятно.
Но студенината на марсианската нощ вече напомняше за себе си, затова снех коприненото си наметало и покрих с него раменете на Дейа Торис. При това движение я докоснах с длани и в същия миг почувствах проникващ във всичките ми клетки трепет, толкова силен, колкото никога преди това не бях преживявал. Стори ми се, че Дейа леко наклони глава към рамото ми, но не бях сигурен. Знам единствено, че когато моята длан остана на рамото и малко по-дълго, отколкото е необходимо, тя не се отмести, нито пък реагира по някакъв друг начин. И така в мълчание се разхождахме по повърхността на този умиращ свят, а в гърдите поне на единия от нас се раждаше чувство — най-древното от всички, макар и винаги ново.
Обичах Дейа Торис. Това, което изпитах, докосвайки рамото й, беше най-безпогрешното доказателство. Едва сега осъзнах, че съм я обичал от началото, от мига, когато нашите очи се срещнаха за първи път на площада в мъртвия град Корад.
Смъртен двубой
Исках веднага да й кажа за чувствата си, но по-късно си помислих за безнадеждната ситуация, в която се намира. Аз бях единственият човек, който можеше да й служи за опора и малко да смекчава тежестта на робството й, да й бъде защитник в обкръжението на хиляди врагове, които ще я заобикалят след завръщането ни в Тарк. Защо да й причинявам допълнителна болка и да създавам още една причина за тъга, признавайки й любовта, на която тя вероятно не беше готова да отговори с взаимност. Нейното положение още повече щеше да се усложни, а предположението, че би могла да си помисли, че се старая да използвам ситуацията, за да спечеля нейната благосклонност, ме накара да премълча всичко, което исках да й кажа.
— Нищо ли няма да кажеш, Дейа? — запитах аз. — Може би вече искаш да се върнеш у дома?
— Не — каза тя. — Тук съм щастлива. Не знам защо, но винаги се чувствам щастлива и доволна, когато ти, чуждият човек, си с мен. В такива мигове ми се струва, че не ме заплашва никаква опасност и скоро ще се върна в двореца на моя баща и ще усетя прегръдката на силните му ръце и целувките на моята майка.
— Нима на Барсум хората се целуват? — запитах аз. Тя по моя молба ми обясни значението на тази непозната за мен дума.
— Да. Родителите, братът, сестрата… — отговори тя, а после добави с тих глас: — и любовниците…
— А ти, Дейа, имаш ли родители, братя, сестри?
— Да.
— А… любовник?…
Тя замълча, а аз напразно повтарях въпроса си.
— На Барсум мъжът не задава на жената въпроси — каза най-после Дейа, — а само на майката и на тази, за която се е борил и е победил…
— Но аз се борих… — започнах и си прехапах езика, съжалявайки, че някой не ми го откъсна преди това. Без да каже нито дума повече, Дейа сне от раменете си моята пелерина, подаде ми я и с гордо вдигната глава тръпна към сградата, където живееше.