Не тръгнах след нея, гледах само дали ще стигне благополучно до входа. Заповядах на кучето да я придружи и се прибрах в своето жилище. После прекарах няколко часа, седейки потиснат на пода, и размишлявах за странните капризи на съдбата, която си играеше с нас — бедните, изгубени, смъртни същества.
Та, значи, това била любовта! Бях успял да се спася от нейните окови през годината на странстване из петте континента и заобикалящите ги морета. Изплъзвах се от ръцете й, макар да познавах множество красиви жени, макар да попадах в благоприятни за това ситуации. Но не преставах да търся своя идеал. И ето сега се влюбих безумно в същество от друг свят, в някого, който може би прилича на мен, но не е абсолютно същия. Бях луд по жена, която се беше излюпила от яйце и вероятно щеше да живее хиляда години, жена, от народ със странни за нас обичаи. Влюбих се в жена, чиито надежди, удоволствия и разбирания за злото и доброто можеха така да се различават от моите, както моите от тези на зелените марсианци.
Да, необмислено бе от моя страна, но аз бях влюбен и макар да страдах повече от всеки, друг път, не бих заменил страданието си за всичките съкровища на Барсум. Такава е любовта и такива са влюбените винаги и навсякъде.
Дейа Торис беше за мен всичко, което е хубаво, добро, благородно, съвършено. Вярвах в това от цялото си сърце, до дъното на душата си, както през онази нощ, когато седях на купищата коприна в изоставения град Корад, а по-близката луна на, Барсум плуваше по небето на запад, спускайки се към хоризонта и хвърляйки бледа светлина върху древните мозайки от злато, мрамор и скъпоценни камъни в моята стая, така и сега, когато седях до бюрото си в малкия кабинет, чиито прозорци гледаха към река Хъдзън. От онзи миг изминаха вече двадесет години — през първите десет живях и се борих до Дейа Торис и нейния народ, а следващите бяха вече само живот със спомени.
Утрото на нашето отпътуване за Тарк беше ясно и горещо, като всички утрини на Марс с изключение на шестте седмици, през които се топи ледът на полюсите.
Открих Дейа Торис в тълпата от заминаващи коли, но тя се обърна с гръб към мен, без да каже нито дума. Забелязах, че лицето й се покри с гъста, червенина. Можех да кажа, че съм я обидил, без да искам, че не съм си давал сметка за това, какво говоря, го аз също мълчах, с типичната за любовта липса на логика. А може би тогава щях да постигна поне примирие, някакво половинчато подобрение на положението. Кой знае…
Тъй като се чувствах задължен да се грижа за нейното удобство, погледнах във вътрешността на колата и започнах да оправям коприната и кожите, на които седеше Дейа. И в същия миг бях поразен от това, че единият й крак бе прикован с тежка верига за канатата на колата;.
— Какво значи това? — извиках аз, обръщайки се към Сола.
— Саркоя смята, че така ще бъде по-добре — отговори Сола с такъв израз на лицето, който показваше, че и на нея самата това й е неприятно.
Разгледах внимателно веригата и забелязах, че е заключена със солиден катинар.
— Къде е ключът? — извиках аз. — Дай го веднага!
— Саркоя го взе със себе си — отговори Сола.
Без да губя време, намерих Тарс Таркас. С всички сили протестирах срещу жестокостта, с която се отнасяха към Дейа Торис, жестокост, която в моите влюбени очи, колкото повече говорех, приемаше все по-големи размери.
— Джон Картър — бавно каза Тарс Таркас, — ако някога ти и Дейа Торис решите да бягате, сигурно ще се опитате да го направите по време на това пътуване. Ние знаем, че без нея ти няма да тръгнеш. Доказа, че си забележителен воин, заради което не искаме да ти слагаме верига; решихме да ни задържим и двамата по един по-прост, но осигуряващ безопасността на всички ни начин. Аз свърших.
Разбрах, че е убеден в правилността на взетото решение и всякакви опити да бъде отклонен от него са напразни. Все пак поисках да вземе ключа от Саркоя и да й забрани в бъдеще да се приближава до Дейа Торис.
— Длъжен си да направиш за мен поне това, Тарс Таркас, заради приятелското чувство, което изпитвам към теб.
— Приятелско чувство!? — повтори той. — Няма такова нещо, Джон Картър. Но все пак ще направя това, за което ме молиш. Ще заповядам на Саркоя да престане да безпокои момичето, а с ключа ще се заема лично аз.
— А може би ще натовариш с тази отговорност мен? — запитах аз е усмивка.
Той дълго и внимателно гледа към мен.
— Ако дадеш дума, че нито ти, нито Дейа Торис няма да се опитвате да избягате, докато не стигнем до двореца на Тал Хайус, можеш да получиш ключа и да хвърлиш веригата, която приковава момичето, в река Исс.