— Може би ще бъде по-добре, ако ти задържиш ключа, Тарс Таркас — отговорих аз след кратък размисъл.
Усмихна се и не каза нищо повече, но още същата нощ, по време на една от почивките, забелязах, че тихичко се приближи към Дейа Торис и сне веригата от крака й.
Под обвивката от жестокост и безразличие в характера на Тарс Таркас имаше нещо, което той се стараеше да прикрие, може би дори да превъзмогне. Навярно това бяха остатъци от някакви положителни качества, които, често връщайки се в съзнанието му, показваха по какъв страшен начин живеят той и неговите съплеменници.
Отивайки към колата на Дейа Торис, минах покрай тази на Саркоя. Изпълненият с яд поглед, който тя ми хвърли, беше най-хубавият подарък, който получих от много дни, насам. Как само ме мразеше тя! Толкова явно и осезаемо, че буквално можеше да ме съсече с меч.
След няколко минути забелязах, че Саркоя разговаряше с един воин на име Дзад — огромно, лениво и невероятно силно животно — истински звяр. Принадлежеше към онези, които още не са убили някого от вождовете и спадаха към „о мад“ — т.е. воините, имащи право само на едно име. Второто си име можеха да получат едва с накитите, снети от тялото на убития вожд. На този именно обичай дължах двете си нови, марсиански имена — някои се обръщаха към мен с Дотар Сюйат, което представляваше комбинация от първите имена на вождовете, чиито отличия носех след схватките си с тях.
Дзад поглеждаше от време на време към мен, докато Саркоя явно се стараеше да го склони да направи нещо. Тогава не обърнах внимание, но на следващия ден имах сериозен повод да си спомня техния разговор, а в същото време да осъзная докрай каква страшна омраза изпитваше Саркоя към мен и на какви деяния беше способна, за да си отмъсти на всяка цена.
И тази вечер Дейа Торис не ме удостояваше с никакво внимание и макар на няколко пъти да се обръщах към нея произнасяйки името й, не само че не ми отговори, но дори и само с едно помръдване на веждата си не даде да се разбере, че забелязва моето съществуване. Отчаян, направих това, което на мое място биха направили повечето влюбени — реших да разпитам някое доверено лице. В дадения случай това беше Сола. Открих я в друга част на лагера.
— Какво става с Дейа Торис? — развълнувано запитах аз. — Защо не иска да разговаря с мен?
Сола се учуди, такова странно поведение на двама душат беше за нея необяснимо. Но и нямаше как да го разбере.
— Казва, че ти си я разсърдил. И не споменава нищо повече по този въпрос с изключение на това, че е дъщеря на Джед и внучка на Джедак, а е била оскърбена от същество, недостойно да чисти, зъбите на сорака на нейната баба.
За секунда се замислих върху тези думи и накрая запитах:
— Какво е това „сорак“?
— Соракът е малко животинче с големина колкото моята длан, което червените марсианци държат за развлечение.
Значи аз не бях достоен да чистя зъбите на котката на нейната баба! Дейа Торис сигурно няма прекалено добро мнение за мен. Но от друга страна не можах да се въздържа от смеха, който ме напуши, чувайки тези думи — странни и едновременно с това толкова познати, толкова земни. Изведнъж някъде в мен се обади потисканата досега тъга по дома; думите на Дейа твърде много напомняха на нашенското „не е достоен да й чисти обувките“.
Започнах да мисля за друго. Какво ли правят моите близки на Земята? Не бях ги виждал вече от много години. Във Виржиния живееше семейство Картър, то твърдеше, че съм техен близък роднина — от страна на единия от дядовците им. Навсякъде минавах за двадесет и пет или тридесетгодишен мъж и фактът, че съм нечий дядо, ми се струваше пълна безсмислица, още потече, че твърде често се чувствах и се държах като хлапак.
В това семейство, имаше две деца. Много ги обичах, а те смятаха, че на Земята няма друг такъв чудесен човек като техния чичо Джек. Личицата им изплуваха пред мен и, вдигайки очи към обляното от лунна светлина небе на Барсум, почувствах че така ми е мъчно за тях — като за никого друг досега. Моята природа на скитник ме гонеше от място на място и всъщност не знаех истинския смисъл на понятието „бащин дом“. За мен то се свързваше винаги с големия салон в дома на Картърови. Сърцето, ме теглеше към този салон, зовеше ме да избягам оттук, от тези студени и враждебни същества, сред които бях захвърлен по някаква странна приумица на съдбата. Ако поне, Дейа Торис беше по-мила към мен! Но за нея бях само същество от нисш ранг, някой, който не е достоен дори да чисти зъбите на котката на баба й. За щастие в мен отново заговори чувството, за хумор и аз, смеейки се, се омотах в кожите и коприната и заспах там, където се намирах, на полето, заляно от блясъка на чуждата луна.