На следващия ден вдигнахме лагера много рано и не спряхме за почивка чак до свечеряване. Еднообразието на пътуването бе нарушено от две събития. Към обяд забелязахме някъде далеч напред от дясната ни страна нещо, което, приличаше на инкубатор. Лорказ Птомел заповяда да се провери това. Тарс Таркас взе със себе си дванадесет воини, между които и мен, и ние препуснахме по мекия килим на мъха към постройката.
Това наистина беше инкубатор, но заложените в него яйца имаха много по-малки размери от ония, които видях първия ден на Марс.
Тарс Таркас скочи от „коня“ си и огледа всичко внимателно. После заяви, че инкубаторът е на зелените хора от Вархун и че циментът, с който е бил уплътнен, още не е успял да изсъхне.
— Изпреварили са ни с един ден път — каза той й на жестокото му лице пламна жаждата за битка.
Воините бързо се справиха с инкубатора. Разрушиха входа и няколко от тях, като се вмъкнаха вътре; с късите, си мечове унищожиха съдържанието му. По време на ездата запитах Тарс Таркас дали тези вархунианци, чиито яйца току-що унищожихме, не са по-ниски, отколкото хората от Тарк.
— Забелязах, че техните яйца са значително по-дребни от тези в нашия инкубатор — добавих аз.
Обясни ми, че яйцата на хората от Вархун току-що били заложени, и през петгодишното си пребиваване в инкубатора ще растат, докато най-после, малко преди да се излюпят, достигнат размерите на тези които бях видял. Едва сега, си обясних как жените на зелените марсианци успяват да снесат такива яйца, от които по-късно се излюпват същества, високи по четири фута. Както в действителност се оказа, току-що снесеното яйце на марсианката е само малко по-голямо от яйцето на земната патица, а понеже не започва да расте, докато не попадне под въздействието на слънчевите лъчи, вождовете нямат никакви проблеми с пренасянето на яйцата от подземията в инкубаторите.
Скоро след това събитие спряхме, за да позволим на животните малко да си починат. По време на почивката се случи другото произшествие. Тъкмо бях зает с пренасянето на амунициите от един от моите тоати на друг, когато се приближи Дзад и без да каже нито дума, удари с меча си животното.
Нямаше нужда да поглеждам в справочника по марсианска етикеция, за да знам как да реагирам. Бях така ядосан, че е труд се удържах да не измъкна пистолета и да го застрелям на място, но той ме очакваше с меч в ръка и не ми оставаше нищо друго, освен да започна схватката със същото оръжие, което той беше избрал. Сред марсианците се допуска в двубоя употребата и на по-малко ефикасни оръжия от това, с което си служи противникът. Тоест, аз можех да си послужа, ако искам с къс меч, кинжал, брадва или дори с юмруци, но нямах право да употребя огнестрелно оръжие или друго копие.
Избрах същото оръжие, което и той, защото знаех, че неведнъж се беше хвалил колко добре умее да си служи с него. Исках да го победя, доколкото това е възможно, с неговото собствено оръжие.
Схватката започна малко по-късно, продължи доста време и стана причина тръгването ни да се отложи. Цялото племе се събра около нас и ни остави свободно пространство с диаметър около сто стъпки. В началото Дзад се мъчеше да ме смачка, като побеснял бик вълка, но бях значително по-бърз от него и избягвах атаките му. Отскачах встрани. Всеки път, когато пробягваше край мен, го удрях с меча по крака или гърба. Скоро той вече обилно кървеше от пет, или шест дребни рани и няколко драскотини, които му нанесох, но не можех да се приближа на достатъчно разстояние, за да го раня по-сериозно. После той промени тактиката и се стараеше с умение да постигне това, което не можеше с груба сила и ако не ми помогна по-малкото привличане, благодарение на което бях по-издръжлив и по-ловък от него, щях да изпитвам огромни трудности в усилието си да му, бъда достоен противник.
Известно време се въртяхме в кръг, без да си причиняваме някакви сериозни вреди. Дългите, прави и тънки острия на нашите мечове блестяха на слънцето и при всеки сблъсък нарушаваха с дрънкането си царящата наоколо тишина. Най-после Дзад, сигурно давайки си сметка, че се изморява по-бързо от мен, се осмели да започне решителната атака и да завърши борбата с победа. В момента, в който той тръгна, в очите ми плисна ослепителният, блясък на Слънцето. За миг престанах да виждам и се постарах да избягвам пипнешком острието — имах чувството, че то виси буквално над мен. Можах само отчасти: внезапно почувствах остра, болка в лявото рамо. Когато си възвърнах способността да виждам и вдигнах очи, за да определя положението на моя противник, зарадвах се въпреки раната, получена вследствие на краткотрайното ми ослепяване. На една от колите стояха Дейа Торис, Сола и Саркоя. Наблюдаваха битката над главите на другите. В момента, в който ги видях, Дейа Торис се хвърляше към Саркоя като тигрица, за да изтръгне от ръцете й някакъв предмет — нещо, което, падайки, блясва на слънцето. Веднага разбрах по какъв начин съм ослепен така внезапно в мига, който можеше да реши цялата схватка. Така Саркоя искаше да ме убие, без да ми нанася смъртоносен удар със собствените си ръце. По-нататъшното развитие на нещата върху колата можеше да ми струва живота, защото заради тях почти забравих за Противника си. Миг след като Дейа изби огледалцето от ръцете й, Саркоя, с изкривено от злоба лице, извади нож и се насочи с него към червеното момиче. И тогава Сола, нашата окъпа Сола, се хвърли между тях и забелязах, че широкото острие се забива в гърдите й. Нищо повече не видях, защото трябваше да се заема с Дзад, той отново ме нападна. Но през цялото време си мислех за това, което стана на колата.