Много пъти връхлитахме един върху друг и се оттегляхме назад, докато, най-после марсианецът ми нанесе удар, който не можах нито да избягна, нито да парирам. Чувствайки острието почти до моята гръд, аз се хвърлих към него с насочен напред меч, всичко около мен се завъртя, после притъмня и безсилен се отпуснах на земята.
Сола ми разказва за своя живот
Когато дойдох на себе си, сетивата ми бяха все още притъпени, но за щастие само за секунди. Бързо се изправих на крака, потърсих меча си. И го видях — стърчеше забит чак до дръжката в зелената гръд на Дзад. Марсианецът лежеше на килима, от мъх и беше мъртъв като камък. Усетих болка и забелязах, че от моята гръд стърчи неговият меч. За късмет, хвърляйки се към него, обърнал съм се малко настрани и острието е минало отстрани, пронизвайки само кожата и мускулите на някои ребра. Раната ме болеше, но не беше опасна.
Изтеглиха меча, прибрах и своя и като се обърнах с гръб към трупа, тръгнах несигурно напред — целият оболял, капнал от умора и изпълнен с отвращение — към колите, на които пътуваше моята свита и плячката ми. Съпровождаха ме пълни с одобрение възгласи, но това никак не ме засягаше.
Отслабнал и облян в кръв, стигнах до моите жени. Свикнали с такива случаи, те ме превързаха, сложиха на раните някакви непознати за мен мехлеми и лекарства, лекуващи почти всички телесни повреди, освен най-тежките. Дай на марсианската жена шанс и смъртта трябва да се оттегли. Заеха се с мен така успешно, че скоро вече не чувствах последиците от нанесения ми удар, освен отмаляването поради загубата на кръв и леката болка около раната. Рана от този тип, лекувана по земните начини, сигурно щеше да ме задържи в леглото пане няколко дни.
Щом ме превързаха, побързах да отида до колата на Дейа Торис, близо до която намерих Сола с превързана гръд, но се чувстваше сравнително добре, защото ножът на Саркоя улучил един от металните накити и се плъзнал, предизвиквайки само повърхностно нараняване на кожата.
Забелязах, че Дейа Торис лежи на колата, обърната с гръб към нас, а деликатното й тяло се разтърсва от ридания. Не усети моето идване, защото стояхме на известно разстояние от колата.
— Какво се е случило? Да не би да е ранена? — запитах аз, посочвайки я с глава.
— Не — отговори Сола. — Мисли, че си убит.
— И че котката на нейната баба няма да има чистач на своите зъби — добавих аз с усмивка.
— Мисля, че не си справедлив към нея, Джон Картър, — каза Сола. — Не разбирам нито теб, нито нея, но не вярвам жена, в чиито жили плува кръвта на десет хиляди джедаци, да изпада в отчаяние от смъртта на някого, когото смята за недостоен за себе си, нито от смъртта на когото и да било, освен ако това, е човек, който е спечелил нейното сърце. Тя е от много горда, но и много справедлива раса и ако с нещо си я обидил, няма да те забелязва, докато си жив, но ще те оплаква след смъртта ти. На Барсум сълзите са толкова рядко явление — продължи Сола, — че всъщност ми е много трудно да те разбера. През целия си досегашен живот освен Дейа Торис съм видяла само две жени да плачат. Едната от тях плака от отчаяние, а другата — от злоба. Първата беше майка ми — плака, преди да я убият, а другата — Саркоя, плака днес, когато я отдръпнаха от мен.
— Твоята майка ли? — извиках аз. — Но, Сола, ти не си познавала своята майка!…
— Познавах я. И баща си също. Ако искаш да чуеш една странна, небарсомианска история, ела тази нощ при нашата кола. Ще ти разкажа което още никога не съм споделяла с никого. Дадена е вече заповед за тръгване — трябва да вървиш.
— Ще дойда — обещах аз. — Не забравяй да кажеш на Дейа Торис, че съм жив и се чувствам добере. Няма да й се натрапвам, но не й казвай, че съм видял как е плакала. Ако пожелае да говори с мен, кажи й, че съм на нейните заповеди.