Получил заповед да тръгне с отряд воини далеч на юг, до покритите с лед области, да нападне живеещите там хора и да им отнеме кожите. Зелените барсумианци са постъпвали винаги по този начин — нападнали са другите и са им отнемали придобитото със собствен труд.
Нямало го цели четири години, а когато най-после се върнал, от три години вече всичко било свършено. Почти година след неговото заминаване и малко преди връщането на групата, която трябвало да доведе децата, излюпили се в общия инкубатор, яйцето се пукнало. Майка ми все така продължавала, да ме крие в кулата и ме посещавала нощем, обкръжавайки ме с любов, от която обикновеният обществен живот би лишил и двете ни. Надявала се, че след завръщането на групата от инкубатора ще успее да ме включи, в числото на, децата, предназначени за двореца на Тал Хайус, и по този начин да избегне съдбата, която неумолимо щяла да ни сполети, след като се открие, че са нарушени древните традиции на зелените марсианци.
Твърде бързо ме научи на езика и обичаите на нашата раса и една нощ ми разказа историята, която сега чуваш от мен. Предупреди ме също така да запазя всичко в най-дълбока тайна и да бъда извънредно предпазлива, когато се намеря сред другите деца. Трябваше да се пазя, за да не може никой да разбере, че съм по-напреднала в образованието от другите, трябваше да внимавам с нито един свой жест да не издам в присъствието на другите привързаността към майка си, нито дори, че познавам своите родители. После ме прегърна и ми прошепна на ухото името на моя баща.
Изведнъж в тъмнината на стаята на върха на кулата нахлу ярка светлина и ние видяхме Саркоя, стояща на прага с втренчени в моята майка очи, пълни с омраза и злорадство. Потоците от ругатни, които миг по-късно започнаха да се сипят от нейната уста, пронизаха и смразиха младото ми сърце. Ясно беше, че е чула всичко, за което си говорихме. Тя отдавна подозирала моята майка, тъй като забелязала, че почти всяка нощ изчезва от своята стая за цели часове. И най-после успяла да я проследи.
Не знаеше само, че майка ми успя да ми прошепне името на моя баща. Сигурно не беше чула това, защото непрекъснато повтаряше, че майка ми трябва да издаде името на съучастника в престъплението. Но нито една ругатня, нито една заплаха не дадоха резултат. За да ме запази от безмилостните изтезания, майка ми излъга. Каза, че не е открила това дори на собственото си дете. Най-после Саркоя си отиде, за да съобщи на Тал Хайус за своите разкрития. Тогава майка ми ме скри сред коприните и кожите, с които беше облечена, за да се предпази от нощните студове, излезе на улицата и тръгна на юг към границите на града. Искаше да стигне до човека, когото не можеше да моли за закрила, защото това щеше да го издаде, но преди смъртта си искаше поне още веднъж да го види. Бяхме вече близо до южните краища на Тарк, когато откъм единствения проход през хълмовете, който водеше до вратите на града, до нас достигна пъхтенето на тоатите, ръмженето на зитидарите и повтарящо се от време на време дрънчене на метал. Тези звуци подсказваха приближаването на голям отряд. В първия момент майка ми помисли, че се връща баща ми, но вродената подозрителност на таркийците я възпря да изтича насреща му.
Оттегли се в сянката на някаква врата и зачака приближаването на шествието, което скоро навлезе в алеите и се разпиля в безпорядък, изпълвайки цялото пространство от стена до стена. Щом първите коли минаха покрай нас, по-малката луна се показа иззад покривите и обля с бледата си светлина цялата околност. Майка ми се оттегли още по-навътре в сянката на своето скривалище и се убеди, че това не е отрядът на моя баща, а керванът с децата от инкубатора. Мигновено взе решение. Изчака една от големите, коли да мине близо до нашето скривалище, вмъкна се в нея и се скри в сянката на високата каната, притискайки ме здраво до гърдите си.