Вече знаела това, което аз тогава не съм и подозирала — че никога повече няма да, може да ме прегърне и дори няма да имаме възможност да се видим. На площада в общата бъркотия ме присъединила към другите деца и заедно с тях бях заведена в голяма зала и нахранена от една от намиращите се там жени. На следващия ден ни разпределиха по свитите на отделните вождове.
Повече не видях майка си. Била затворена по заповед на Тал Хайус. Подложили я на най-ужасни изтезания, за да изтръгнат от нея името на моя баща. Но тя мълчала през цялото време и най-после, по време на някакво особено жестоко изтезание, умряла, съпроводена със смях от Тал Хайус и неговите подчинени вождове.
По-късно научих как им е казала, че ме е убила и хвърлила тялото ми на белите маймуни, за да ме предпази от мъките, които е преживяла тя. Само Саркоя не й повярвала и до ден-днешен аз чувствам, че тя подозира какъв е моят истински произход, но не се осмелява да повдигне този въпрос, защото се досеща кой е баща ми.
Аз бях там, когато Тал Хайус разказваше историята на майка ми на моя баща след завръщането му от наказателната експедиция. Дори и само с най-леко помръдване на веждата баща ми не издаде своите чувства, но и не се смя, когато развеселеният Тал Хайус описа последните мигове на нейните страдания. Оттогава той е един от най-жестоките хора и аз с нетърпение чакам мига, когато ще стъпи с крак на трупа на Тал Хайус. Сигурна съм, че изчаква само удобния случай, за да си отмъсти по най-жесток начин и че любовта, пламнала в гърдите му преди близо четиридесет години, днес е също толкова силна, колкото и тогава. В това съм също така сигурна, както че сега седим на брега на този древен, пресъхнал океан в нощта, когато всички разумни хора отдавна спят.
— Кажи ми, Сола, твоят баща не е ли сега тук с нас? — запитах аз.
— Да — каза тя, — но не знае коя съм аз. Не знае също така кой тогава съобщи на Тал Хайус за майка ми. Само аз знам името на моя баща и само Тал Хайус, аз и Саркоя знаем кой причини смъртта на жената която обичаше.
Сола замълча за секунда и потъна в спомените си за своето страшно минало, а аз със съчувствие си мислех за тези нещастни същества, обречени от безсмислените, жестоки обичаи на живот, изпълнен с бруталност и омраза.
— Джон Картър — обади се най-после Сола, — ако някога истински човек е стъпвал по студената, мъртва повърхност на Барсум, това си ти. Знам, че мога да ти се доверя и искам да ти открия името на моя баща, без да поставям никакви условия. Може би това разкритие някога ще бъде от полза за някого — за него, за теб, за Дейа Торис или за мен. Когато решиш, че е настъпил удобният момент и че това е най-доброто, което можеш да направиш, кажи го на глас и пред всички. Вярвам ти, защото знам, че над теб не тежи клетвата за абсолютното и безогледното говорене на истината, че си способен дори да излъжеш, ако лъжата може да освободи другите от страданията и тъгата. Мой баща е Тарс Таркас.
Замисляме бягство
По време на по-нататъшното ни пътуване към Тарк не се случи нищо особено. Вървяхме още двадесет дни, пресякохме две пресъхнали морета, преминахме покрай няколко разрушени града, по-малки от Корад. На два пъти минахме край прочутите марсиански водни пътища, наречени от земните астрономи „канали“. Когато приближавахме към някой от тях, най-напред изпращахме на разузнаване някой воин, снабден с мощен полеви бинокъл, да провери дали наблизо няма някакви големи подразделения на червените марсианци. След това приближавахме на възможно най-късото разстояние, по все пак се държахме достатъчно далеч, за да можем да се защитим в случай, че някой ни забележеше. Очаквахме нощта и в тъмното внимателно се приближавахме до ивицата обработваема земя, намирахме един от многобройните пътища, който пресичаше тези терени на равни интервали и се прехвърляхме на полето от другата страна на „канала“. Първото от тези форсирания ни отне пет часа, а следващото — цяла нощ. Денят ни завари, когато напускахме преградените с високи зидове обработваеми площи. Пътувахме по тъмно и не можах да видя кой знае какво. Но все пак от време на време по близката луна, бързо пресичайки небето на Барсум, измъкваше от мрака заобиколените от стени полета и ниски постройки, много приличащи на земни ферми. Там растяха множество дървета, старателно поддържани, като някои от тях бяха невероятно високи. Затворените в оборите животни усещаха нашето присъствие и ни посрещаха с ръмжене и похъркване.
Само веднъж видях човек. Сигурно бе заспал край пътя, защото, щом приближих към него, се надигна на лакът, погледна към мен, после към приближаващия керван, скочи на крака и като луд се втурна да бяга напред, прескочи близката ограда с ловкостта на изплашен до смърт. Таркийците не му обърнаха никакво внимание — не бяха тръгнали на война. Можех да съдя, че са го забелязали само по това, че ускориха крачката към неголямата, тясна пустиня, зад която започваше вече царството на Тал Хайус.