По време на цялото пътуване не размених с Дейа Торис нито дума. Тя не ми даваше да разбера, че ще бъда приет с радост в нейната кола. От друга страна, моята глупава гордост ме караше да се въздържам от първата крачка. Струва ми се, че умението на мъжа да постъпва с жените е обратнопропорционално на смелостта му в отношенията с другите мъже. Често се случва изнеженият слабак да е по-способен да възбуди възхищение, и да очарова нежния пол от някой по-силен и по-смел, който без страх се изправя срещу хилядите опасности, но когато се срещне с хубава жена, се крие в ъгъла като изплашено дете.
Точно тридесет дни след моето пристигане на Марс ние влязохме в древния град Тарк, построен от отдавна измрял народ — хора, на които тази зелена глутница беше откраднала дори името. Числото на зелените таркийци днес е около тридесет хиляди, те са разделени на двадесет и пет племена. Всяко от тях има свой джед и няколко вожда от по-нисък ранг, но всички са подчинени на Тал Хайус, джедак на Тарк. Пет от тези племена живеят в град Тарк, а останалите са разпръснати из другите, изоставени от древните марсианци градове, намиращи се на територията, управлявана от Тал Хайус.
На големия централен площад пристигнахме в ранния следобед. Нашето завръщане не предизвика голям интерес, нямаше шумно приветстващи ни тълпи. Тези, които случайно се намираха наблизо, поздравяваха своите познати мъже и жени, подвиквайки имената им, но щом се разнесе вестта, че керванът е докарал със себе си двама пленници, любопитството събра на площада голяма тълпа от хора.
Определиха ни местата за живеене и остатъка от деня прекарахме в подреждане на жилищата. Сградата, в която щях да живея, се намираше в южния край на площада, непосредствено при входа на широката алея. По нея дойдохме от вратите на града. Заемах цялата сграда. Архитектурата, тъй прекрасна в Корад, тук ставаше още по-хубава, доколкото това е възможно. Украсата на стените в моето жилище беше достойна за дворците на земните императори, но за тези странни същества не означаваше нищо — тях ги интересуваха само размерите на стаите — колкото по-големи, толкова по-добре.
Тал Хайус също живееше в нещо, което някога е било обществено достояние — най-голямата сграда в града, но съвършено неподходяща за палат на владетел. Следващата по големина сграда се обитаваше от Лорказ Птомел, по-нататък следваше жилището на джед с по-нисък ранг и така нататък, и така нататък, според мястото на всеки от петимата джеди в йерархията. Воините живееха заедно с вождовете, към чиято свита спадаха, или, ако искаха, можеха да си потърсят жилище в някоя от хилядите незаселени сгради, намиращи се в квартала, определен за тяхното племе. Бяха длъжни да се ограничават в рамките на квартала, в който живееше племето. Изключение правеха само джедите — можеха да живеят в някоя от сградите, обърнати с лице към площада.
Когато най-после подредих своето жилище, или по-точно ми омръзна да наблюдавам подреждането, навън вече притъмня. Излязох с намерение да потърся Сола и Дейа. Бях решил най-после да си поговоря с моята принцеса и да я убедя, че ще намеря някакъв начин да й помогна в бягството, а докато настъпи подходящия миг, трябваше да се помирим. След дълго безуспешно търсене най-после, когато слънчевият диск вече се скри зад хоризонта, забелязах ужасната глава на Вул да стърчи над перваза на един прозорец на сградата от другата страна на улицата, на която живеех.
Без да чакам специална покана, изтичах по стълбите до втория етаж и влязох в голямата стая. Вул, зарадван, че ме вижда, се хвърли към мен и за малко да ме събори на пода с тежестта на своето тяло. Същевременно разтвори устата си от ухо до ухо, показа всичките си три реда зъби, сякаш от радост имаше намерение да ме глътне.
Успокоих го малко, огледах се наоколо, стараейки се да открия Дейа Торис в сгъстяващия се мрак. Не забелязах никого и нетърпеливо започнах да произнасям името й. В отговор от ъгъла на стаята към мен достигнаха някакви звуци, приближих се към тях, видях Дейа, увита цялата в кожи и коприна седнала в едно старинно кресло. За миг останах мълчалив. Най-после тя стана и, гледайки ме право в очите, запита:
— Какво желае Дотар Сойат от Дейа Торис, своята затворничка?
— Не знам с какво съм те обидил, Дейа — започнах аз. — Защо така се отнасяш към мен? Ти, която исках да защитавам и на която мечтаех да служа. Ако ме презираш, ще трябва да свикна с това, но все пак трябва да ми помогнеш малко в осъществяването на плана за твоето бягство, ако то изобщо е възможно. Този път обаче това не е молба, а заповед. Когато отново бъдеш в безопасност в двореца на твоя баща, ще постъпиш с мен, както пожелаеш, но до този ден аз съм твой господар и трябва да ми се подчиняваш.