Тя гледа към мен дълго и внимателно и аз си помислих, че може би вече няма да бъде толкова сурова към мен.
— Отлично разбирам твоите думи — отговори най-после Дейа, — но не разбирам самия теб, Дотар Сойат. Ти си някаква странна смесица от дете и мъж, от грубиян и благороден човек. Много бих искала да мога да чета в твоето сърце.
— Погледни в краката си, Дейа и там ще намериш моето сърце. Лежи в тях така, както онази нощ в Корад, и така ще лежи винаги. Бие само за теб и единствено смъртта може да промени това, усмирявайки го завинаги.
Направи крачка към мен, протегнала ръце в тъмното, сякаш търсеше нещо пипнешком.
— Какви мисли криеш, Джон Картър? — прошепна тя. — Какво всъщност искаш да ми кажеш?
— Обещах си да не ти казвам нищо, поне докато си в робство при зелените хора. През последните двадесет дни, виждайки какво е твоето отношение към мен, мислех, че никога няма да мога да ти кажа това. Аз съм твой, Дейа, с цялата си душа и тяло и искам да ти служа, да се боря за теб и да умра за теб. В замяна те моля само да не отговаряш на думите ми до деня, когато се намериш, в безопасност при своите близки, и ми обещаеш, че — без оглед на това, какви чувства изпитваш към мен — няма да се влияеш от тях. Предлагам ти моите услуги от чисто егоистични подбуди, тъй като да ти служа е за мен най-голямото от всички възможни удоволствия.
— Ще уважа твоето желание, Джон Картър, защото разбирам причините за него. Приемам услугите ти и с удоволствие ще се подчинявам на заповедите ти. Отсега нататък твоята дума ще бъде за мен закон. За втори път те обидих в мислите си и за втори път те моля да ми простиш.
По-нататъшния ни разговор прекъсна влизането на сърдитата Сола. Обичайната й деликатност и спокойствие бяха изчезнали.
— Онази отвратителна Саркоя е била при Тал Хайус — извика тя, — и от това, което чух на площада, следва, че нито един от вас не може да разчита на милост от негова страна.
— Какво се говори? — запита Дейа Торис.
— Че по време на големите годишни игри, които ще започнат, когато в Тарк се съберат всички племена, ще бъдете хвърлени на дивите калоти да ви разкъсат.
— Сола — казах аз, — ти си таркианка, но мразиш жестоките обичаи на своята раса и изпитваш отвращение към тях не по-малко, отколкото ние. Не искаш ли да избягаш заедно с нас? Сигурен съм, че Дейа Торис ще ти даде дом и защита и че твоят живот сред червените хора няма да бъде по-лош, отколкото би бил тук.
— Така е, Сола — каза Дейа. — Ела с нас! В Хелиум ще се чувстваш много по-добре, отколкото тук. И аз ти обещавам не само защита, но и обич, и приятелство, за които толкова много жадуваш и които ти липсват тук поради жестоките обичаи на твоята раса. Ела с нас, тук те чака ужасна смърт, ако заподозрат, че си ни помагала. Знам, че дори перспективата за такава смърт не би те накарала да тръгнеш с нас, ако сама не пожелаеш, но ние настояваме да дойдеш. Искам да те заведем в една щастлива слънчева страна, където хората знаят какво значи любов, симпатия, благородство. Кажи, че ще го направиш, кажи, че ще дойдеш с нас…
— Големият воден път, който води към Хелум — заговори Сола, сякаш повече на себе си, — се намира само на петдесет мили на юг оттук. Един бърз тоат би могъл да измине това разстояние за около три часа. А после още петстотин мили до Хелиум, повече през слабо населени райони. Хората на Тал Хайус ще разберат в каква посока сме тръгнали и ще се спуснат да ни преследват. Известно време можем да се крием сред дърветата, но шансовете за успеха на бягството са твърде малки. Сигурно разбирате, че те ще ни преследват до самите врати на Хелиум и ако ни настигнат, ще ни убият без всякаква пощада.
— Няма ли никакъв друг път, по който бихме могли да стигнем до Хелиум? — запитах аз. — Дейа Торис, би ли могла да ни нарисуваш някаква карта на местата, през които трябва да минем?
— Да — каза тя и извади от косата си голям диамант и нарисува на мраморния под карта на Барсум, Първата, която видях. Във всички посоки я пресичаха дълги, прави линии. Някои от тях вървяха успоредно, други водеха към големи точки.
— Тези линии — каза Дейа Торис, — са водни пътища, точките са градове. — Един от тях, разположен на северозапад, тя назова Хелиум.
Като разгледах внимателно, осветената от падащите в стаята лъчи на луните карта, показах към един от водните пътища, далеч на север от нас, който, струва ми се, също водеше към Хелиум.