— Не преминава ли той през владенията на твоя дядо? — запитах аз.
— Да — каза Дейа, — но е разположен на двеста мили оттук. Това е един от онези водни пътища, през които минахме на път за Тарк.
— Мисля, че това е най-добрият път за бягство — казах аз. — Те ще ни преследват, но никога няма да им дойде на ум, че сме избрали толкова далечен канал.
Сола се съгласи с мен и ние решихме да напуснем Тарк още тази нощ, веднага след като намеря и оседлая моите тоати. Сола щеше да пътува на единия, а аз и Дейа Торис на другия.
Посъветвах жените да ме чакат на една почти безлюдна улица далеч от центъра, почти на края на града, откъдето след оседлаването на тоатите трябваше да ги взема толкова бързо, колкото това беше възможно. Оставих ги да подготвят храната, кожите и коприната и излязох на двора. Из него неспокойно се въртяха нашите животни, както обикновено преди сън.
Както в хвърляната от сградите сянка, така и на осветените от марсианските луни части от двора се тълпяха големи стада от тоати и зитидари. Острите изквичавания на едните се смесваха с гърленото хриптене на другите. Оставени сами на себе си, те се държаха спокойно, но когато ме усетиха, се разшаваха и от това шумът се усили. Самотното навлизане нощем на човек сред стадо от тоати беше доста рисковано — най-напред заради това, че нарастващата суматоха можеше да възбуди подозрението на някой от войните, нощуващи в близките сгради, а после и поради факта, че съществуваше опасност някой тоат да се хвърли върху мен по най-незначителен повод, а дори и без повод.
Нямах никакво желание да стана жертва на лошото настроение на тези животни, особено сега, когато тъй много зависеха от мен запазването на тайната и бързината. Промъквах се в сенките на сградите, готов в случай на нужда да се скрия. Така успях да се приближа до голямата врата, водеща към улицата и тихо повиках моите животни. Благодарих на съдбата, че ме надари с предвидливост и ме научи да печеля доверието и привързаността на тези диви зверове. Видях как два от тоатите си пробиват път към мен сред огромните планини от месо. Дойдоха съвсем близо, отъркаха муцуните си в мен, опитаха се да подушат парченцата храна, с които обикновено награждавах тяхното послушание. Отворих вратата, заповядах на животните да излязат навън, после се промъкнах край тях и внимателно затворих.
Без да ги оседлавам и възсядам, криейки се в сянката им, тръгнах предпазливо към безлюдната улица, там трябваше да ме чакат Дейа Торис и Сола. Подобно на истински безплътни призраци, в пълна тишина ние вървяхме по опустелите улици. Въздъхнах с облекчение едва когато видях простиращата се зад града равнина. Бях убеден, че Дейа Торис и Сола незабелязано ще пристигнат на мястото на срещата, но се страхувах да не направят на някого впечатление двата огромни тоата, които водех, защото зелените войни никога не напускаха града нощем — това беше твърде необичайно и сигурно щеше да събуди подозрение.
Въпреки опасенията си, стигнах благополучно до уговореното място, но жените още ги нямаше, затова въведох животните в двора на една от съседните сгради. Не се тревожех от отсъствието на Дейа Торис и Сола, допусках, че някоя от жените живеещи в същата сграда, са отишли при тях да си побъбрят и това ги караше да закъсняват за срещата. Но измина един час, а тях все още ги нямаше. Минаха още тридесет минути и усетих как тревогата ми нараства. После изведнъж тишината бе нарушена от шума на приближаващ отряд въоръжени хора — твърде голям, за да бъдат това внимателно промъкващи се към свободата бегълки. Щом групата мина покрай мен, видях, че това са въоръжени ездачи. Скрит в тъмнината, внимателно ги наблюдавах и се ослушвах. И когато чух част от техния разговор, сърцето ми замря в гърдите.
— … сигурно се е уговорил с тях някъде извън града, а в такъв случай… — не можах да доловя повече, защото отминаха, но и това ми стигаше. Нашият план беше разкрит. От този миг до определения ни страшен край вече нямахме никакъв шанс за бягство. Сега исках само да се върна незабелязано до жилището на Дейа Торис и Сола и да разбера какво е станало с тях. Но положението беше сериозно, не знаех какво да правя с огромните тоати точно сега, когато целият град сигурно е вдигнат на крак, наелектризирани от вестта за подготвяното бягство.
Внезапно се сетих, че всички сгради са строени така, че вътрешността на четириъгълниците всъщност е огромен двор. Поведох тоатите навътре, вървейки в непрогледната тъмнина предпазливо като слепец. Трябваше да минем през някакви помещения. Тоатите имаха известни проблеми в промъкването си през малко тесните за тях врати, но сградите на главните улици, строени с голям размах в края на краищата ни помогнаха да стигнем до вътрешния двор. Както можеше да се очаква, той целият беше покрит с дебел килим от жълт мъх и можеше да служи на тоатите за храна, докато успея да ги отведа обратно в стадото. Бях сигурен, че тук ще се чувстват също толкова добре, колкото и навсякъде другаде и че е почти невъзможно да бъдат намерени. Зелените хора твърде неохотно влизаха в сградите на края на града, защото често ги посещаваха белите маймуни.