Но истински ужас ме обзе едва когато забелязах, че пред това чудовище са Дейа Торис и Сола. Дейа Торис стоеше изправена, с високо вдигната глава и дори от разстоянието, което ни делеше, можех да прочета на лицето й израза на отвращение и презрение. Беше истинска потомка на десетте хиляди джедаци и въпреки миниатюрния си вид в сравнение със заобикалящите я войни, тя ги превъзхождаше хиляди пъти с красотата и ума си. Беше най-силната по дух сред тях и съм убеден, че и те чувстваха това. Тя говореше нещо, но не можах да чуя нито нейните думи, нито отговора достигнал до мен като някакво неясно ръмжене.
Изведнъж Тал Хайус заповяда всички да излязат от залата и да го оставят насаме с пленничките. Вождовете, воините и жените постепенно изчезваха във вратите, заобикалящи залата и скоро Дейа Торис и Сола останаха сами лице в лице с джедака на Тарк. Само един от вождовете все още стоеше в сянката на една колона, вперил изпълнен с омраза поглед към Тал Хайус и нервно си играеше с дръжката на меча си. Беше Тарс Таркас. Можех да чета по лицето му вълнуващите го мисли и чувства като в отворена книга. Той мислеше за жената, която стоеше преди четиридесет години на същото място, на което сега стояха Дейа Торис и Сола. Ако можех да му прошепна макар и само една думичка, царуването на Тал Хайус щеше да свърши в същия този миг. Но в края на краищата той също излезе, без да знае, че оставя в ръцете на чудовището, което така ненавиждаше, своята собствена дъщеря.
Тал Хайус стана, а аз, предчувствайки намеренията му, като луд побягнах надолу по стълбите. Не срещнах никого и незабелязано стигнах до главния вход на партера, а после се промъкнах вътре и се скрих зад същата колона, зад която само миг преди това стоеше Тарс Таркас. Сега вече ясно чувах думите на Тал Хайус.
— Принцесо на Хелиум — ръмжеше той бавно. — Ако те върна на твоя народ, сигурно ще получа богат откуп за теб. Но хиляди пъти повече предпочитам да видя твоето красиво личице, изкривено от болка по време на изтезанията. Обещавам ти, че ще умираш безкрайно дълго. Десет дни такова удоволствие не стигат, за да изкажа цялата дълбочина на любовта, която изпитвам към твоята раса. При спомена за твоята смърт червените хора ще треперят в продължение на цели векове, мисълта за страшното отмъщение на зелените ще отпъжда съня от клепачите им до края на света, те ще плачат от страх, колкото пъти си спомнят за могъществото, жестокостта и силата на омразата на Тал Хайус към тях. Но преди да почнат изтезанията, един, макар и кратък час, ти ще бъдеш моя и вестта за това също ще стигне до Тардос Морс, джедак на Хелиум и твой дядо. Когато разбере това, той ще си блъска главата в стената от отчаяние, но няма да може да направи нищо. Изтезанията ще започнат утре, а тази нощ ти ще принадлежиш само на Тал Хайус. Ела тук!
Слезе от платформата и брутално я хвана за рамото. Не успя да й стори нищо повече, защото аз застанах между тях с късия си меч, блестящ в ръката ми. Можех да го забия в сърцето му, преди да е разбрал какво става, но си помислих за Тарс Таркас и въпреки изпълващите ме омраза и гняв, не можех да го лиша от сладкия миг, който той очакваше през всичките тези години. Ограничих се само с един юмручен удар — нанесох го в отвратителната муцуна на Тал Хайус. Той се свлече на земята като труп, без да издаде нито звук.
Сред настъпилата гробна тишина улових Дейа Торис за ръката, кимнах на Сола да ни последва и бързо излязохме от залата. Изкачихме се по стълбите на горния етаж и незабелязани от никого стигнахме до гледащия към двора прозорец. Снех от себе си лентите, към които бяха прикрепени накитите ми, направих от тях въже и спуснах Дейа Торис и Сола на земята. Скочих след тях и им казах да бягат след мен по двора, криейки се в хвърляните от сградата сенки. Така се добрахме до края на града по същия път, по който неотдавна вървях сам.
Стигнахме до тоатите, те ни чакаха, където ги бях оставил. Сложих им хамутите и през сградата ги изведох на улицата. Сола се качи на единия, аз и Дейа на другия и излязохме от град Тарк, минавайки покрай обкръжаващите го от юг хълмове. Вместо да заобиколим града и да тръгнем на северозапад към най-лесния воден път, ние се насочихме на североизток и излязохме на обрасла с мъх равнина. Зад нея на разстояние двеста мъчителни и опасни мили се простираше пътят за Хелиум.
Не си казахме нито дума докато градът не остана далеч зад нас, но през цялото време чувах зад гърба си дишането на Дейа Торис, склонила глава на рамото ми.
— Ако успеем, мой вожде — прошепна тя, — Хелиум ще ти дължи голяма благодарност, толкова голяма, че никога няма да може да ти се отплати. Но дори и да не успеем, от това благодарността ни няма да бъде по-малка, защото спасяваш последната от нашия род от нещо много по-страшно от смъртта.