Не казах нищо, посегнах към дланта й и здраво я стиснах. Продължихме да яздим през задяната от лунна светлина жълта равнина, потънали в собствените си мисли. Аз, дори и да исках, не можех да изпитвам нищо друго, освен радост, и въпреки опасностите, които ни чакаха, сърцето ми биеше така весело, сякаш вече минавахме през вратите на Хелиум. И това беше така, защото чувствах до себе си сладкото присъствие на Дейа Торис.
Първоначалните ни планове, се провалиха и сега бяхме лишени от храна и вода, а освен това оръжие носех само аз. Затова карахме нашите тоати да бързат, макар да знаехме, че преди да стигнем до някое място, където би могъл да завърши първият етап на пътуването, такова усилие може да им струва твърде скъпо.
Пътувахме през цялата нощ и през целия следващ ден, като направихме само няколко кратки почивки. На другия ден вечерта и ние, и нашите животни, напълно се изтощихме. Направихме си легла на мъха и спахме цели пет или шест часа. Потеглихме на път рано сутринта на другия ден. Пътувахме до късните следобедни часове и все още не забелязвахме в далечината редици от дървета. На целия Барсум те растат по бреговете на водните пътища. Трябваше да приемем страшната истина, че сме се заблудили. Бяхме се отклонили много от желаната посока, но не можехме да определим на какво разстояние. Във всеки случай, докъдето погледът стигаше, нямаше никаква следа от воден път, а цялата ни група едва се държеше на крака от глад, жажда и умора. Далеч напред, малко вдясно, видяхме верига от ниски планини и решихме да стигнем до тях, надявайки се, че от някое възвишение ще успеем да открием признаци, свидетелстващи за близостта на воден канал. Докато стигнем до желаната цел, падна мракът и отново легнахме да спим, почти губейки съзнание от изтощение и слабост.
Събуди ме някакво притискащо се към мен огромно туловище. Отворих очи, видях моя верен Вул. Бедното животно е бягало подир нас през цялото време, за да сподели съдбата ни, каквато и да е тя. Обгърнах с ръце шията му и притиснах буза до муцуната му. Не се срамувам от това, което направих, нито от сълзите, които съвсем спонтанно потекоха от очите ми, осъзнавайки привързаността му към мен. Малко след това се събудиха Дейа Торис и Сола и решихме веднага да тръгнем, за да стигнем колкото може по-бързо до хълмовете.
Изминахме може би миля, внезапно забелязах, че моят тоат започва да се спъва, да се олюлява и жално да скимти, въпреки че от вчера на обяд вече не насилвахме животните да бързат прекалено много. Той рязко се наклони на една страна, а после рухна на земята. Дейа Торис и аз не можахме да се задържим на гърба му и паднахме на мъха. За щастие не ни се случи нищо лошо. Животното беше в окаяно състояние и въпреки че се освободи от товара си, не можа да се изправи на крака. Сола каза, че нощният хлад и почивката трябва да му възвърнат силите, затова реших, че не трябва да го убивам, макар в първия момент да имах такова намерение, защото ми се струваше жестоко да оставя животното само, обричайки го на смърт от глад и жажда. Снех от него хамутите и го оставих на собствената му съдба. Продължих само с един тоат. Сола и аз вървяхме пеша, а Дейа Торис накарахме да се качи на тоата. Вече бяхме на около миля от възвишенията, когато Дейа Торис, седнала високо на гърба на тоата, благодарение на което виждаше по-добре наоколо, извика, че на няколко мили от нас, от оврага между възвишенията излиза голям отряд. Погледнахме в същата посока и видяхме няколкостотин ездачи. Стори ни се, че пътуват на югозапад и ако беше така, това означаваше, че се отдалечават от нас.
Нямаше съмнение, че са таркийски воини, изпратени да ни заловят, и ние въздъхнахме с облекчение, че пътуват в обратната посока. Бързо снех Дейа Торис от тоата и заповядах животното да легне на земята. Ние също легнахме до него, притискайки се към земята с надеждата, че нито един от воините няма да ни забележи.
Видяхме ги да излизат от оврага, после се скриха зад съседния хълм — за нас това беше твърде благоприятно, навярно щяха да ни забележат, ако продължаха пътя си. Но последният воин се спря и, за наш ужас, извади малък, но много силен бинокъл, през който започна да оглежда околността във всички посоки. Личеше, че той е вождът — в някои видове маршови колони на зелените воини вождът яздеше най-отзад, зад целия отряд. Когато бинокълът се насочи към нас, усетих студена пот да избива по челото ми. Той спря да се движи. Нервите ни се опънаха до крайност и се съмнявам дали някой от нас имаше смелост да диша през тези няколко секунди. Най-накрая той свали бинокъла и даде някакви заповеди на отряда, скрил се зад хълма. После се спусна в галоп към нас, без да чака другите. Благодарение на това за нас проблесна някакъв шанс, но трябваше да се действа светкавично. Вдигнах до рамото си марсианската пушка, прицелих се и натиснах спусъка. Куршумът достигна целта, видях краткото избухване и вождът падна от галопиращия тоат. Скочих на крака, заповядах на нашия тоат да стане и наредих на Сола и на Дейа да се качат и да препускат към хълмовете колкото може по-бързо. Надявах се, че сред овразите ще намерят някакво поне временно, убежище, но дори и да ги чакаше там смърт от глад и жажда, това щеше да бъде по-добре, отколкото да попаднат отново в лапите на таркийците. Дадох им двата пистолета, те поне за известно време можеха да им послужат за защита или в случай на нужда като средство за окончателно бягство, елиминиращо веднъж завинаги възможността за повторното им залавяне. Вдигнах Дейа Торис и я настаних зад гърба на Сола на седлото.