— Довиждане, моя принцесо — казах аз. — Може да се срещнем в Хелиум. Измъквал съм се и от по-трудни положения. — Лъжейки, се опитвах да се усмихна.
— Как? — извика Дейа. — Няма ли да дойдеш с нас?
— Не мога. Някой трябва да задържи потерята поне за малко, а аз сам ще се измъкна по-лесно, отколкото ако сме заедно.
Тогава Дейа скочи от тоата, обви шията ми с ръце и се обърна към Сола, говорейки с достойнство:
— Бягай, Сола! Дейа Торис остава, за да умре с човека, когото обича.
Тези думи завинаги се врязаха в сърцето ми. С готовност бих дал живота си, за да мога да ги чуя отново. Но тогава не можех да си позволя да остана в обятията й нито миг повече, само долепих устни до нейните (за първи път!), после я отблъснах от себе си и отново я сложих на седлото, заповядах на Сола да я задържи там насила. После подкарах тоата и гледах как се отдалечават, как Дейа Торис се дърпа и се мъчи да се освободи от прегръдките на Сола.
Огледах се наоколо и забелязах, че зелените воини са се изкачили на хълма и също се оглеждат, вероятно търсеха своя вожд. След малко съзряха най-напред него, а после и мен. Веднага започнах да стрелям по тях. Имах почти сто патрона в магазина на пушката си и още сто в пояса на гърба си, стрелях, без да спирам, докато тези, които вече бяха се изкачили на хълма, успяха да залегнат или да се скрият.
Времето, дадено ми за почивка, беше за съжаление твърде кратко. След секунда видях отряд, състоящ се от няколко хиляди воини. Те в бесен галоп излетяха иззад хълма и се насочиха право към мен. Стрелях докато патроните ми, свършиха, а воините приближаваха. Щом се убедих, че Дейа Торис и Сола са изчезнали между хълмовете, аз се изправих, захвърлих непотребното ми оръжие и побягнах в посока, обратна на тази, в която бяха изчезнали Дейа и Сола.
Ако някакви марсианци някога са имали възможността да видят истински скокове, това бяха воините от този отряд. Скачах, напрягах всичките си сили, но и те упорито ме преследваха. Изведнъж обаче се спънах в някакъв камък и се проснах с цял ръст на жълтия мъх. Когато вдигнах очи, те вече стояха над мен и макар че извадих меча си, за да продам своя живот колкото може по-скъпо, скоро дойде краят. Започнах да се олюлявам под напора на техните удари, падащи върху мен като порой, главата ми бучеше, всичко наоколо започна да притъмнява и най-накрая паднах, губейки съзнание.
Във вериги
Сигурно бяха минали няколко часа, преди да дойда на себе си, и отлично помня учудването си, когато се убедих, че не съм мъртъв.
Лежах на купчина коприна и кожи в ъгъла на малка стая. Над мен се навеждаше някаква грозна стара жена, до нея стояха няколко зелени воини. Щом отворих очи, старата жена каза:
— Той ще живее, джеде.
— Много добре — отговори онзи, към когото се беше обърнала тя, и приближи към леглото ми. — Той ще ни осигури развлечения по време на големите игри.
Погледнах към него и разбрах, че не е таркиец — защото носеше различни отличия и накити. Беше висок и едър, с лице и гърди покрити в белези, единият му зъб беше счупен, а едното му ухо — отрязано. На гърдите му висеше огърлица от човешки черепи, редуващи се с изсъхнали човешки ръце.
Думите за големите игри, за които толкова много бях чувал от таркийците, ме накараха да си помисля, че съм попаднал от трън на глог.
Марсианецът размени още няколко думи с жената и тя го увери, че ще мога да пътувам; заповяда да възседнем тоатите и да последваме главната колона.
Привързаха ме здраво към най-дивия и най-непослушен тоат, какъвто бях виждал някога. От двете му страни застанаха двама ездачи, за да направят невъзможно бягството му, и ние препуснахме в галоп, стараехме се да догоним колоната.