Раните почти не ме боляха в резултат от великолепните качества на лекарствата и инжекциите, използвани от старата жена и извънредно старателното бинтоване.
Малко преди да падне мракът, се присъединихме към главните сили, вече успели да направят лагер за през нощта. Веднага ме отведоха при вожда. Оказа се, че е самият джедак на Вархун.
Както и джедът, който ме докара, и той носеше много белези и нагръдник от човешки черепи и изсушени ръце. Изглежда това трябваше да свидетелства за изключителната жестокост на всички големи вождове.
Джедакът Бар Комас, сравнително млад, беше обект на дива омраза и завист от страна на своя лейтенант — Дак Кова — джедът, който ме залови. Не можех да не забележа непрекъснатите усилия на джеда — по особено коварен начин да обижда своя вожд. Застанахме пред джедака. Бар Комас изцяло пренебрегна задължителния церемониал на поздравяване на вожда, избута ме пред себе си и високо с предизвикателен тон каза:
— Доведох едно странно създание, което носи отличителните знаци на таркийците. Имам намерение да го накарам да се бори с някой див тоат по време на големите игри.
— Твоят джедак ще умре по такъв начин, какъвто сметне за подходящ Бар Комас — отговори младият вожд с достойнство. — Ако изобщо умре.
— Ако изобщо умре ли? — извика Дак Кова. — Кълна се в ръцете на умрелите, окачени на моята гръд, че той ще умре, Бар Комас. Твоята сантиментална слабост няма да го спаси. Нека Вархун най-после се управлява от истински джедак, а не от някакъв женствен хлапак с вода вместо кръв в жилите, от когото дори старият Бар Комас може да свали отличията му с голи ръце.
Бар Комас гледа известно време към дръзкия, непокорен свой военачалник, а в очите му нямаше и помен от страх — само омраза и презрение. После, без да каже нито дума, без да посята към оръжията си, се хвърли към гърлото на Дак Кова.
Никога преди това не бях виждал марсиански воини да се борят със своето естествено оръжие. Животинската свирепост, излъчвана от фигурите им, беше тъй ужасяваща, че е трудно да бъде описана. Опитваха да си издерат очите, да си откъснат ушите, непрекъснато се хапеха и режеха с огромните си зъби, докато най-после и двамата бяха изранени от главата до петите.
Бар Комас определено имаше надмощие — беше по-силен, по-бърз и по-интелигентен от своя противник. Изглеждаше, че борбата приближава към своя край и скоро ще бъде нанесен смъртоносният удар. Изведнъж Бар Комас се подхлъзна в локва кръв, опита се да избегне удара на Дак Кова, откри се за миг и тъкмо това беше достатъчно за Дак Кова. Той се хвърли напред, заби своя единствен зъб в корема на противника си и с последно, отчаяно усилие го разпра чак до челюстта. Победителят и победеният рухнаха на мъха и образуваха огромна неподвижна маса от разкъсано и кървящо месо.
Бар Комас беше мъртъв, а Дак Кова се отърва от съдбата, която напълно заслужаваше, само благодарение на усилията, положени от неговите жени. Три дни по-късно, вече без чужда помощ, той отиде при тялото на Бар Комас, което, според обичая, все още лежеше на мястото на битката, постави крак върху шията му и прие титлата „джедак на Вархун“.
Главата и ръцете на убития джедак бяха отрязани и прикрепени към нагръдника на новия владетел, а останалите части от тялото на Бар Комас изгорени от жените под звуците на див, ужасяващ смях.
Раните нанесени на Дак Кова от Бар Комас, толкова много забавиха тръгването, че замисленото срещу таркийците нападение заради унищожения инкубатор, отложиха за времето след големите игри. Целият отряд, наброяващ десет хиляди воини, тръгна обратно за Вархун.
Описаната по-горе борба беше първата от цяла поредица такива схватки, които непрекъснато гледах по времето на моето пребиваване сред тези жестоки и кръвожадни същества, по-малобройни от таркийците, но много по-диви и свирепи. Нямаше ден без битка между воини от различни племена. Веднъж станах свидетел на цели осем схватки.
Във Вархун пристигнахме след тридневно пътуване и веднага ме отведоха в едно подземие и ме приковаха с вериги към стената и пода. От време на време ми носеха храна, но понеже в моя затвор цареше пълен мрак, не знаех кога е ден и кога нощ, не знаех колко съм прекарал — дни, седмици или месеци. Това беше най-страшното преживяване в моя живот и до днес не мога да осъзная как не полудях тогава. Заедно с мен там живееха някакви пълзящи и виещи се същества, които лазеха по мен; усещах някакви странни, студени туловища; от време на време виждах диви, пламтящи в тъмнината очи. От намиращия се над главата ми свят не достигнаха никакви звуци, а и носещият ми храна пазач не реагираше по никакъв начин, макар в началото да го засипвах с въпроси.