Скоро цялата ми омраза, и отвращение към съществата, захвърлили ме в тази ужасна дупка, се съсредоточиха върху пазача. За мен той се превърна в символ на всички ужасни вархонци.
Забелязах, че с едва тлеещия си факел той приближаваше към мястото в обсега на моите ръце и когато оставяше там храната, главата му се оказваше на нивото на гърдите ми. Когато следващият път чух, че се приближава, с хитростта на луд се оттеглих в ъгъла на килията и събрах в ръцете си част от веригата, с която ме приковаха. Притаих се; като че ли дебна див звяр. Той се наведе, за да постави на пода храната ми, аз завъртях веригата над главата си и го ударих с цялата сила, която ми беше останала. Пазачът падна на пода мъртъв, без да издаде нито звук. Смеейки се като луд, приближих до трупа и посегнах към гърлото му. Напипах малка верижка, на чийто край висяха връзка ключове. Допирът до тях ми върна разсъдъка. Вече не бях подскачащ идиот, а трезво мислещ затворник, който държеше в ръцете си ключовете за своя затвор.
Докато се стараех да снема верижката от шията на моята жертва, вдигнах за миг очи и видях шест чифта неподвижни, вперени в мен очи. Бавно започнаха да приближават към мен, а аз заотстъпвах назад, обхванат от панически страх. Свих се в ъгъла, с ръце, протегнати напред, а очите все приближаваха и приближаваха, докато най-после се спряха над мъртвото тяло в краката ми. После бавно започнаха да се изтеглят назад и този път нещо в тъмното издаде странен скърцащ звук. Най-накрая очите изчезнаха в дъното на пещерата.
Борба на арената
Постепенно идвах на себе си и си възвръщах способността да разсъждавам трезво. Реших да подновя опитите да снема ключовете от мъртвото тяло на моя неотдавнашен пазач, но, когато приближих към мястото, където то трябваше да лежи и в тъмното започнах да опипвам наоколо с ръце, с ужас забелязах, че тялото е изчезнало. Разбрах, че съществата от килията са го завлекли в някое скривалище наоколо, за да го изядат. Осъзнах също, че още от първия миг, който прекарах в тази яма, те чакат кога ще умра, за да могат да направят с моя труп същото.
През следващите два дни не ми донесоха никакво ядене, но после се появи нов пазач и времето в килията започна да тече по същия начин, както и преди. Сега вече се стараех да не позволявам на моя разум да помътнее от ужаса на положението, в което се намирах.
Малко преди това доведоха недалеч от мен нов затворник. В светлината на факлите видях, че това е червен марсианец и с нетърпение зачаках кога пазачите ще си отидат, за да мога да си поговоря с него. Когато отдалечаващите се стъпки най-после заглъхнаха, аз тихо произнесох думата „каор“, която означаваше „Здравей!“
— Кой си ти, дето говориш в тъмнината? — запита той.
— Джон Картър, приятел на червените хора от Хелиум.
— Аз съм от Хелиум — каза той, — но не си спомням твоето име.
Разказах му историята на моите приключения на Марс до момента, премълчах само това, че обичам Дейа Торис. Той много се зарадва на вестта за съдбата на принцесата на Хелиум. Според него от мястото, където ги бях оставил, Дейа Торис и Сола лесно биха могли да стигнат до някой по-безопасен район. Каза, че отлично познава онази местност, защото оврагът, през който са преминали вархонците, преди да ме хванат, е единственият път, водещ на юг, и него са използвали всички.
— Дейа Торис и Сола вероятно са стигнали до хълмовете на разстояние не повече от пет мили до водния път и сега сигурно вече са в пълна безопасност — каза той.
Моят другар по килия се казваше Кантос Кан, падвар (лейтенант) от флотата на Хелиум. Участвал в неуспешната експедиция, натъкнала се на таркийците, в резултат на която Дейа Торис попаднала в плен. Разказа ми накратко събитията, станали след поражението на корабите. Тежко повредени и набързо ремонтирани, те летели бавно към Хелиум, но когато прелитали над Зоданга, най-големите врагове на хелианците, нападнали ги голяма група бойни кораби и почти всички били унищожени или пленени. Оцелял само корабът, в чийто екипаж влизал Кантос Кан. Три дни той бягал от потерята и най-накрая успял да избяга благодарение на безлунната нощ.
Тридесет дни след пленяването на Дейа Торис, или горе-долу по същото време, когато ние пристигнахме в Тарк, корабът се върнал в Хелиум само с десетина души на борда от екипажа, който наброявал седемстотин офицери, войници и учени, когато потеглили към Тарк, И веднага след това седем мощни флотилии, всяка от по сто бойни кораба, тръгнали да търсят Дейа Торис.