Отмъстителите изтрили от лицето на Марс две племена на зелените марсианци, но от принцесата нямало и следа. Търсили най-напред сред племената, населяващи северните територии и едва след няколко дни се насочили и към южните.
Кантос Кан бил определен за пилот на едночленен разузнавателен кораб и само поради нещастно стечение на обстоятелствата бил заловен от вархонците, когато претърсвал техния град. Смелостта на този човек спечели моето дълбоко уважение. Той сам се спуснал до града, стигнал почти до площада, а след това старателно и методично започнал да претърсва сградите наоколо. В ръцете на зелените воини попаднали след два дни търсене, когато най-после се уверил, че принцесата я няма там и тъкмо имал намерение да тръгне обратно. По време на нашето пребиваване в обща килия ние добре се опознахме един друг и почувствахме взаимна симпатия. Но не ни било писано да бъдем дълго време заедно, защото няколко дни след неговото залавяне бяхме изведени навън. Настъпи времето на големите игри. Една сутрин ни заведоха в огромен амфитеатър. Той представляваше архитектурна новост за мен, построен не на повърхността на земята, а в огромна яма. Трудно се добиваше представа за първоначалните му размери, защото сега беше отчасти разрушен и изпълнен с преместила се земя. Но дори и в това състояние можеше да събере всички племена на вархонците — около двадесет хиляди души. Арената беше много широка, но грапава и неравна, оградена със зид, построен от камъни, взети от разрушените сгради, за да не се позволи на животните и на затворниците да побягнат към трибуните за зрители. Във всеки от краищата й се виждаха железни клетки; в тях затворниците очакваха да дойде реда им да излязат на арената и да умрат. Кантос Кан и аз се оказахме заедно в една такава клетка. В другите имаше диви калоти, тоати, бесни зитидари, зелени воини, жени от различни народности и много други странни зверове, каквито никога по-рано не бях виждал. Ръмжене, писъци, мъркане се сливаха в оглушителен шум, а видът на всяко от тези животни дори поотделно можеше да изпълни и най-смелото сърце с предчувствие за смърт.
Кантос Кан ми обясни, че към края на деня един от затворниците ще получи свободата си, а останалите ще загинат. Победителите от различните схватки ще се бият, докато останат живи само двама. Този, който победи в последната схватка, ще бъде пуснат на свобода, без значение дали това ще бъде човек, или животно. На следващото утро в клетката ще има нови жертви, турнирът ще се повтори и така през, всичките десет дни на игрите.
Скоро след като ни натикаха в клетките, амфитеатърът взе да се пълни и след час всички места се заеха от блъскащите се зрители. Дак Кова седна в обкръжението на джеди и вождове на специално поставен за него подиум в средата на амфитеатъра.
По сигнал на джедака две от клетките се отвориха и на арената се изсипаха дванадесет зелени жени. На всяка от тях дадоха кинжал, след което от противоположния край пуснаха от клетките глутница калоти — диви кучета. Ръмжейки и оголвайки зъбите си, животните се нахвърлиха върху почти беззащитните жени, а аз обърнах глава, за да не гледам тази ужасна сцена. Крясъците и смехът на зрителите показваха, че зрелището им харесва, а когато Кантос Кан каза, че вече е свършило, аз отново погледнах към арената и видях, че над телата на мъртвите жени са останали само три калоти. Те от време на време доволно изръмжаваха. Жените продадоха своя живот твърде скъпо. След това срещу трите оцелели кучета пуснаха побеснял зитидар и започна дългият, страшен, зноен ден. Изправиха ме най-напред срещу хора, а после срещу животни и благодарение на това, че съм въоръжен с меч и превъзхождах всеки от моите противници със сръчността си, а част от тях и със сила, успях да се справя с всички сравнително лесно. Кръвожадната тълпа многократно ме награждаваше с аплодисменти, а накрая се раздадоха дори викове да бъда отстранен от арената и да ме включат в тяхното общество. Накрая останахме трима — огромен зелен воин от някое от северните племена, Кантос Кан и аз. Най-напред трябваше да се бият Кантос Кан и зеленият воин, а последната схватка, тази, за най-голямата награда — свободата, трябваше да се състои между мен и победителят от техния двубой. Този ден Кантос Кан участва в няколко схватки, от които, както и аз, излезе победител. Но много често, особено в двубоите със зелените воини, нямаше голямо преимущество. Не бях много убеден, че ще успее да надвие огромния зелен марсианец, който преди това буквално мачкаше своите противници. Беше почти шестнадесет стъпки висок, докато Кантос Кан едва достигаше шест стъпки.