Приближиха се един към друг и за първи път имах възможността да видя как някой прилага този трик, на който Кантос Кан заложи, за да извоюва победа. Решавайки се на това, той постави своя живот на карта. На разстояние около двадесет стъпки от своя противник изведнъж изхвърли нагоре и назад ръката си, в която държеше меча, замахна с всичка сила и заби оръжието в мощната гръд пред себе си. Острието полетя като стрела и се впи в сърцето на воина, който рухна мъртъв на земята.
Сега един срещу друг трябваше да застанем Кантос Кан и аз. Успях да му прошепна да се постарае да продължи двубоя до падането на мрака. Надявах се, че ще успеем да измислим как да избягаме. Тълпата сякаш се досети, че нямаме желание да се бием и в миговете, когато избягвахме да си нанасяме силни удари, надаваше сърдити крясъци и вой. Забелязах, че скоро ще се стъмни, прошепнах на Кантос Кан да забие своя меч между лявата ми ръка и тялото. Той го направи, аз започнах да се олюлявам и тежко рухнах на земята. От голямото разстояние и на избледняващата вече светлина изглеждаше така, като че ли мечът действително стърчеше от гръдта ми. Кантос Кан се хвърли към мен, постави крак на шията ми и изтегляйки меча обратно, ми нанесе последния, смъртоносен удар, уж прерязващ сънната артерия, но всъщност минал покрай нея и завършил в земята. Тъмнината вече беше обвила арената и скри истината пред тълпата, всички, сметнаха, че Кантос Кан ме е доубил. Прошепнах му да използва придобитата свобода и да ме чака сред хълмовете на изток от града. Той леко кимна с глава и се оттегли.
Почаках амфитеатърът да се опразни и изпълзях от него внимателно и тъй като беше разположен в отдалечена от централния площад, незаселена и в делнични дни рядко посещавана част на града, успях без затруднения да се добера до околните хълмове.
Във фабриката за въздух
Два дни чаках Кантос Кан. Той не се появи. Тръгнах на северозапад — там, където ми каза, че се намира най-близкият воден път. Единствената ми храна беше млякото, получавано от растенията, която за щастие, можеше лесно да се намери в тези околности. Две дълги седмици бродих, без да мога да открия правилната посока. Вървях само нощем, ръководейки се от светлината на звездите. През деня се криех зад някакви случайно открити скали или сред хълмовете, край които минавах от време на време. Няколко пъти ме нападаха диви зверове — някакви странни животни; скачаха отгоре ми в тъмното, принуждаваха ме през цялото време да вървя с меч в ръката. Обикновено придобитата на Марс телепатична способност ме предупреждаваше навреме, но една нощ, преди да успея да усетя опасността, върху мен рухна някакво туловище. Почувствах на шията си нечии зъби и до лицето си видях окосмена муцуна. Не разбрах що за звяр беше това, но усетих тежестта му, големината му и това, че има много крайници. Преди да успее да впие зъбите си в шията ми хванах го за гърлото и започнах да отблъсквам полека косматата му муцуна; стисках здраво с пръсти сънната му артерия.
Звярът се стараеше да достигне гърлото ми с острите си зъби, а аз се опитвах да удържа хватката си и да го удуша. Но ръцете ми постепенно отслабваха и виждах как белите, огромни зъби приближават към лицето ми. Щом усетих върху лицето си докосването на косматата муцуна, разбрах, че това е вече краят. Изведнъж от тъмнината изскочи някакво друго животно и се хвърли върху притискащия ме към земята звяр. Двата звяра се вплетоха един в друг, хапейки и блъскайки се. Схватката завърши много бързо. Спасителят ми стоеше с наведена глава над трупа на моя неуспял убиец.
Малко след това изгря по-близката луна и на нейната светлина видях, че животното, спасило ме, беше Вул, но по никакъв начин не можех да отгатна откъде дойде, нито как ме откри. Естествено, много се зарадвах на неговото присъствие, но моята радост се помрачи от внезапната мисъл за Дейа Торис. Знаех, че Вул точно изпълнява моите заповеди и само смъртта на принцесата може да бъде причина той да я напусне.
Бедното животно беше се превърнало в сянка на самото себе си, откакто го бях видял за последен път, а щом се освободи от моите прегръдки и лакомо започна да ръфа тялото на своя мъртъв противник, разбрах, че е страшно изгладняло. Аз също не бях в много по-добро положение, но не се реших да ям сурово месо, а нямаше как да разпаля огън. Изчаках Вул да свърши обяда си и отново се впуснах в моето непосилно и, както вече ми се струваше, нямащо край търсене на водния път. Сутринта, на петнадесетия ден от скиталчеството, с неописуема радост забелязах високи дървета, свидетелстващи, че най-после съм се натъкнал на обекта на моите търсения. Около обяд се довлякох до огромна сграда с площ вероятно не по-малка от четири квадратни мили и височина двеста стъпки. В напълно гладките степи намерих само една малка врата. Тя беше затворена. Наоколо нямаше жива душа. Напълно отпаднал, седнах пред вратата и с поглед потърсих звънец или някакво друго устройство, чрез което бих могъл да уведомя обитателите на тази сграда за моето присъствие. Забелязах някакъв малък, кръгъл отвор, разположен до вратата, и си помислих, че може би е някаква тръба. Надигнах се и приближих устата си към него. Не успях обаче нищо да кажа — от отвора до мен достигна глас, питащ ме кой съм аз, откъде съм и защо съм дошъл тук. Отговорих, че съм избягал от Вархун и умирам от глад и изтощение.