Всеки червен марсианец още от най-ранно детство започва да изучава принципите на работа на тази фабрика и технологията на протичащия в нея процес на производство на въздух, но само двама души едновременно знаят начина на проникване вътре във фабриката. Тя, оградена с дебел петдесет стъпки зид, е изцяло недостъпна за неканени гости. Дори покривът е подсигурен срещу нападения от въздуха със специално стъкло, плътно пет стъпки.
Въпреки тези изключителни предпазни мерки, дълбоко в душите си работещите в тази фабрика се страхуват от евентуално нападение на зелените воини или някои лишени от разум червени хора. Всички други марсианци разбират, че нормалният живот на тяхната планета зависи изцяло от непрекъснатия цикъл на работа в тази фабрика.
Слушах думите на стареца и открих нещо интересно — външната врата се отваря по телепатичен път. Механизмът на бравите се задействува от известни комбинации на мозъчните вълни. Реших да изпробвам своето новопридобито умение. Възползвах се от случая и се опитах да узная каква е комбинацията. Уж случайно, по време на разговор запитах стареца по какъв начин ми отвори тази масивна врата, без да се приближава към нея, дори без да излиза от стаята. В мозъка му за миг прозвучаха девет звука, но тутакси изчезнаха, а той каза, че това е тайна и не може да ми я разкрие. От този момент отношението му към мен се промени, сякаш се страхуваше да не би чрез изненада да го принудя да издаде някаква голяма тайна. В погледите, които ми хвърляше и в мислите му четях подозрителност и страх, макар да продължи да разговаря с мен извънредно учтиво.
Преди да отида да почивам, обеща да ми даде препоръчително писмо до намиращия се наблизо офицер. Той би могъл да ми помогне да стигна до Зоданга, най-близкия град на червените марсианци.
— Само не казвай на никого, че крайната ти цел е Хелиум, защото между тези две страни се води война. Моят помощник и аз нямаме родина, принадлежим на целия Барсум. Знакът, който носим, ни пази навсякъде, дори сред зелените хора, но обикновено избягваме срещите с тях, ако не са наложителни.
— Е, приятелю, засега „Лека нощ!“ — прибави той накрая. — Пожелавам ти да спиш дълго и спокойно. Наспи се хубаво!…
Усмихна се приятелски, но в мислите му прочетох някакво решение, а после като в мъгла го видях да стои надвесен над мен в нощта с кинжал в ръка и чух част от някакво изречение: „… Много съжалявам, но това е за доброто на Барсум…“
Затвори след себе си вратата на моята стая и мислите му изведнъж се прекъснаха.
Какво трябваше да направя? Как да избягам, как да преодолея тези дебели стени? Бях вече предупреден, лесно можех да го убия, но това нямаше да реши проблема с излизането ми оттук, а ако фабриката престанеше да работи, щях да умра както аз, така и всички останали жители на планетата, дори Дейа Торис, ако все още беше жива. Мисълта за Дейа ме накара изцяло да се откажа от плана за убийството на негостоприемния старец.
Внимателно излязох от стаята и започнах да търся първата, голяма врата. В главата ми дойде безумна мисъл — да опитам да отворя вратата с помощта на деветте звука, чути в мозъка на моя домакин.
Придружен от стъпващия зад мен безшумно Вул преминах крадешком през няколко коридора, после слязох надолу по вити стълби, докато най-после стигнах до залата, в която сутринта утолих своя глад. Никъде не забелязах моя домакин, нито пък се досетих къде може да прекарва нощта.
Тъкмо се канех да вляза в залата, когато лек шум зад гърба ми ме накара да се оттегля в тъмния край на коридора. Издърпах към себе си Вул и приклекнах край стената, прикриван от мрака.
Старецът мина край мен и влезе в залата. Тя беше осветена и забелязах, че той държи в ръката си тесен, дълъг кинжал. След миг започна да го остри о каменната маса, а в мислите му прочетох намерението най-напред да провери помпите. Това щеше да му отнеме около тридесет минути, след това щеше да отиде в моята спалня и да ме убие.
Най-после мина през залата и изчезна по стълбите, към помпите; излязох от сянката и пресичайки залата по диагонал, се приближих към първата от трите стоящи между мен и свободата врати.
Концентрирах се върху масивната брава и изпратих към нея девет мозъчни вълни. Чаках със затаен дъх резултата. Вратата бавно се раздвижи към мен и се отмести настрани. Моята мислена заповед отвори също и двете останали врати й с Вул излязохме в тъмнината на нощта — най-после свободни, но имаше една съществена разлика в състоянието ни отпреди едно денонощие и сега — този път бяхме с пълни стомаси.