Отдалечихме се бързо от огромната сграда и тръгнахме напряко с намерение да стигнем до районите, населени с червени марсианци, приятелски настроени към Хелиум, колкото може по-бързо.
Съдбата ни готвеше нови приключения. Сутринта стигнахме до обработваемите площи и реших да потърся жителите на първата ферма, която ни се изпречи на пътя.
Тя се състоеше от ниски бетонни постройки, снабдени с масивни, плътно затворени врати. Започнах да чукам и да викам, но нямаше никакъв отговор. Уморен и отпаднал от безсъние се свлякох на земята и заповядах на Вул да стои на стража.
Скоро след това ме събуди упоритото ръмжене на Вул, отворих очи и видях трима червени марсианци, застанали недалеч от нас. Те се прицелваха в мен с пушките си.
— Нямам оръжие и не съм ваш враг — започнах да им обяснявам. — Бях пленник на зелените хора и искам да стигна до Зоданга. Моля ви само за храна и възможност за почивка за мен и за моя калот и да ми покажете посоката, в която трябва да вървим по-нататък. Те свалиха пушките и дойдоха при нас, усмихваха се приятелски. Сложиха десните си ръце на лявото ми рамо според обичайния на Марс начин на поздравяване и започнаха да ме разпитват за моята история и за моите приключения на Марс. После ни взеха със себе си в дома наблизо.
Оказа се, че сградите, в които се мъчех да вляза рано сутринта, се употребяваха изключително като складове. Жилищните им домове бяха сред огромните дървета и, също както останалите сгради на червените марсианци, биваха издигани през нощта на височина четиридесет до петдесет стъпки над земята чрез огромни, скрити в земята повдигащи устройства, задвижвани с малки ядрени двигатели, чиито пултове за управление се намираха вътре в сградите. Вместо да се мъчат да инсталират многобройните ключалки и резета, марсианците просто издигаха домовете си за през нощта нагоре, извън опасната зона. Те разполагаха със специални, действащи само в ръцете на собственика устройства, които позволяваха да се издигат и спускат домовете и отвън, марсианците можеха да пътуват, ако това се налагаше, без да се тревожат за своята собственост.
Тримата братя, заедно с жените и децата си, обитаваха три еднакви къщи на територията на фермата. Те самите не работеха, защото бяха правителствени надзираващи офицери. Работата се вършеше от затворници, военнопленници, задлъжнели към държавата хора и стари ергени, твърде бедни, за да могат да плащат високия, задължителен за всички ергенски данък.
Братята въплъщаваха сърдечността и гостоприемството. Прекарах при тях няколко дни, отпочинах и възвърнах силите си след дългото и уморително пътешествие.
Когато чуха моята история — в нея не споменах нито за Дейа Торис, нито за стареца от фабриката за въздух — те ме посъветваха да променя цвета на кожата си в цвят, по-близък до кожата на тяхната раса, и се опитаха да ми намерят място в армията или във въздушната флота на Зоданга.
— Малки са шансовете веднага да повярват в твоята история — каза единият от братята. — Може би по-късно, когато докажеш искреността на твоите намерения и си намериш високопоставени приятели, ще можеш да я разказваш без риск да бъдеш смятан за лъжец. Заслуги и приятели най-лесно се печелят във войската, защото, както знаеш, ние сме войнствен народ и за войните си полагаме специални грижи.
Подготвих се за тръгване. Подариха ми малък тоат от вид, специално отглеждан от червените марсианци за езда и за други домашни цели. Това животно, освен че е по-малко — с размерите на земен кон — и много кротко, беше точно копие на своите диви роднини.
Братята ме снабдиха с червено масло, с него намазах цялото си тяло, а един от тях подряза косите ми, пораснали доста дълги, и те придобиха вида на последната мода. Така преобразен, навсякъде на Барсум можех да минавам за истински марсианец. Подариха ми накити и отличителни знаци, носени от семейство Птор, към което принадлежаха и моите домакини. Малката торбичка, която трябваше да нося отстрани на пояса си, напълних със зодангски пари. Платежните средства на Марс не се различават от тези на Земята по форма, само дето монетите са овални. Книжните пари се издават от специални лица в зависимост от нуждите и два пъти в годината се проверява тяхното покритие в трайни средства и натрупани стоки. Ако някой пусне повече пари, отколкото е в състояние да изкупи, правителството връща на неговите поръчители разликата, а длъжникът трябва да отработи тази разлика в мините или във фермите, собственост на правителството. Тази система задоволява всички с изключение на задлъжнелите.