Намирам Дейа Торис
Офицерът, на когото се представих, имаше заповед да ме настани близо до покоите на джедака. Животът му, особено през война, беше под постоянна заплаха. Марсианците смятаха, че по време на война всичко е позволено, в това число и убийството.
Веднага ме отведоха в покоите на Тан Косис. Владетелят разговаряше със своя син Саб Тан и с няколко благородници и не забеляза моето влизане.
Стените на залата бяха изцяло покрити с прекрасни гоблени, те закриваха вратите и прозорците, ако, разбира се, там имаше такива. Светлината се осигуряваше от уловените слънчеви лъчи, затворени между истинския таван и стъклената плоча на няколко сантиметра по-надолу.
Моят водач отметна един от гоблените, за да открие нещо като коридор, образуван от плътно наредените един до друг гоблени на известно разстояние от истинската стена на помещението. Офицерът ми каза, че трябва да стоя в този коридор зад гоблените, докато Тан Косис се намира в апартамента, ограден от тях. Когато излезе, трябва да вървя зад него. Моето единствено задължение ще бъде охраната на владетеля по възможно най-дискретния начин. След четири часа ще бъда сменен. Като ми обясни всичко това, офицерът се оттегли.
Гоблените бяха изтъкани от някаква странна прежда, тя им придаваше много тежък и солиден вид, но когато се гледаше от мястото, където трябваше да нося службата си, можех да наблюдавам всичко в помещението и то така ясно, като че ли бяха направени от тънко, много прозрачно стъкло.
Известно време след като застъпих на пост, гобленът от отсрещната страна се вдигна и в помещението влязоха четирима гвардейци, водеха някаква дребничка жена. Цялата група застана пред Тан Косис, стражите се оттеглиха настрани и на не повече от десет крачки от себе си видях Дейа Торис. Лицето й сияеше в усмивка.
Саб Тан отиде при нея и двамата, държейки се за ръце, застанаха пред джедака. Тан Косис учудено ги изгледа, стана и се поклони на принцесата.
— На какъв странен каприз дължа визитата на принцесата на Хелиум, която само преди два дни, без да се съобразява с това, че обижда моята гордост, ме уверяваше, че предпочита Тал Хайус, зеленото чудовище на Тарк, пред моя син?
Дейа Торис се усмихна още по-съблазнително, и в очите й заиграха пламъчета.
— Откакто свят светува жената има право да проявява капризи, да променя мнението си и да бъде дори коварна. Прости ми, Тан Косис, така, както ми прости твоят син. Преди два дни все още не бях сигурна в неговата любов към мен, но сега вече знам всичко и дойдох тук да те помоля да забравиш за прибързаните ми думи и да приемеш уверението, че когато дойде времето, принцесата на Хелиум ще се омъжи за Саб Тан, принца на Зоданга.
— Радвам се на твоето решение — отговори Тан Косис. — Не искам вече да воювам с народа на Хелиум. Твоите думи в този миг ще бъдат записани, а след това съобщени на народа на Зоданга.
— По-добре ще бъде, Тан Косис — каза Дейа Торис, — ако бъдат огласени след края на войната. Както на твоя, така и на моя народ може да се стори странно, че принцесата на Хелиум дава ръката и сърцето си на неприятеля по време на военните действия.
— А нима войната не може веднага да бъде прекратена? — запита Саб Тан. — Достатъчна е само една дума на Тан Косис, за да настъпи мир. Кажи я, татко, кажи думата, която ще ми даде щастието и ще сложи край на тази ужасна война.
— Ще видим как Хелиум ще реагира на предложението за прекратяване на войната. Във всеки случай, аз ще им направя такова предложение.
Размениха още няколко думи и Дейа Торис, все така придружавана от гвардейците, излезе от покоите.
Само за миг действителността разруши красивия замък на моите мечти. Жената, в чиито ръце поверих своя живот и от устата на която съвсем неотдавна чувах уверения в любов, вече е забравила за моето съществуване и с усмивка се обещаваше на сина на най-заклетия враг на своя народ. Не можех да повярвам, макар че го чух съвсем ясно със собствените си уши. Трябваше да я намеря и да я накарам да повтори тези ужасни думи. Напуснах поста си и по коридора между гоблените затичах към вратата, през която тя току-що беше излязла. Внимателно я отворих и от другата й страна забелязах същински лабиринт от извити коридори и врати. Побягнах по първия от тях, после завих в някакъв друг и изведнъж ме обзе чувството, че не знам къде се намирам. Стоях така секунда с отчаяние в сърцето, опрян на стената, когато внезапно чух гласове в стаята от другата страна на стената, о която се опирах. Единият от тях беше на Дейа Торис. Не можех да различа думите, но нямаше никакво съмнение, че това беше тя.