— Да, Джон Картър, тогава казах истината — прошепна тя. — Но днес не мога да повторя тези думи, защото се обещах на друг. Ако познаваше нашите обичаи — говореше тя повече на себе си — клетвата щеше да бъде дадена на теб още преди много, много месеци и сега ти щеше да имаш право над мен. Това щеше да означава упадък за Хелиум, но аз бих се отказала от всякакво наследство заради моя таркийски вожд.
После продължи по-високо:
— Помниш ли онази нощ, когато ме обиди? Нарече ме „своя принцеса“, без да помолиш за ръката ми, а след това се хвалеше, че си се борил за мен. Сега виждам, че не е трябвало да се обиждам, просто ти не си знаел какво значение имат у нас думите, които казваш. Нямало е кой да ти обясни, че на Барсум в градовете на червените хора има два вида жени — единият от тях са тези, за които мъжете се борят, за да могат да молят за ръката им. За другия вид жени също се борят, без да молят за ръката им — т.е. никога не им предлагат брак. Ако мъжът победи в схватката заради жена, може да я нарече „своя принцеса“ или да употребява едно от останалите обръщения, а това означава, че я притежава, че тя му принадлежи. Ти се бори за мен, но никога не си ме молил да стана твоя жена, затова, когато ме наричаше „своя принцеса“… — тя се поколеба, — …бях поразена. Но дори и тогава не ти се разсърдих, както трябваше да направя. Чашата преля, когато ме унижи, припомняйки ми, че си ме спечелил в битка.
— Няма да те моля за прошка, Дейа Торис — казах аз. — Както знаеш, моята вина се дължи на непознаването на вашите обичаи. Това, което не направих тогава, защото ми се струваше, че е още рано за такава молба, ще го направя сега — моля те да станеш моя жена.
— Не, Джон Картър, не мога да бъда твоя, докато Саб Тан е жив.
— В такъв случай ти подписа неговата смъртна присъда, моя принцесо. Саб Тан ще умре.
— Това няма да помогне — каза тя. — Нямам право да се омъжа за човека, който е убил моя съпруг — дори при самозащита. Такъв е обичаят. Ние тук, на Барсум, сме роби на своите обичаи. Безсмислено е, мили приятелю. Трябва да се примириш с това и да страдаш заедно с мен. Отсега нататък може да ни свързва само страданието и споменът за дните, прекарани заедно при таркийците. Сбогом!
Излязох отхвърлен, с кървящо сърце. Но не се отказах от надеждата и не се примирих с мисълта, че Дейа Торис е загубена за мен, защото въпреки това, което каза, официално бракът още не беше сключен.
Влачех се по коридорите, отново изгубил ориентация. Знаех, че трябва да бягам от този град. Сигурно ще започне разследване на убийството на четиримата гвардейци и ако моето отсъствие от поста ми бъде открито, подозрението ще падне върху мен. Тръгнах по водещата надолу спирална стълба и слязох няколко етажа по-надолу. Намерих се пред вратата на обширно помещение, там седяха няколко гвардейци. Стените бяха покрити с прозиращи гоблени и успях да се скрия зад тях незабелязано.
Гвардейците водеха разговори на някакви незначителни теми, не привлякоха вниманието ми с нищо докато не влезе един офицер и не им заповяда да сменят стражите на принцесата на Хелиум. Разбрах, че след секунди ще започнат моите проблеми. И наистина — четиримата войници излязоха от помещението, а след малко един от тях се върна и каза, че всички от предишната смяна лежат мъртви в преддверието, водещо към апартамента на принцесата на Хелиум.
Миг по-късно целият дворец се изпълни с хора. Гвардейци, офицери, дворяни, прислуга и роби бягаха насам-натам по коридорите и апартаментите, разнасяха заповеди и препоръки и търсеха извършителя на престъплението.
В тази суматоха видях някакъв шанс за бягство и колкото и малък да беше той, реших да го използвам. Присъединих се към минаващата край моето скривалище голяма група войници и побягнах след тях през лабиринта от дворцови коридори, докато не съзрях дневната светлина през прозорците на някаква зала, край която минавахме.
Изоставих моите водачи и тръгнах към един от прозорците. Той извеждаше на голям балкон на височина около тридесет стъпки над земята и излизащ на едно от градските улици. На известно разстояние от сградата се издигаше стена с височина около двадесет стъпки, изградена от дебело, гладко стъкло. За някой червен марсианец този път за бягство би бил невъзможен, не и за мен, който разполагах със земна сила и ловкост. Единственият ми проблем беше, че мога да бъда открит, преди да се стъмни. Не можех да скоча сега, защото дворът и улицата гъмжаха от зодангийци.
Започнах да си търся някакво скривалище. В един миг погледнах нагоре и видях украшение във формата на голяма ваза, висяща от тавана на около десет стъпки над пода. Без всякакво усилие подскочих към нея и веднага след това чух, че в стаята влизат някакви хора. Спряха точно под моето скривалище и имах възможността да чуя всяка тяхна дума.