Все така внимателно хвърлих куката на покрива. Наложи ми се да повторя това упражнение няколко пъти, докато най-после се закачи за някаква издатина. Придърпах ремъка — държеше се здраво, но все пак не бях сигурен дали ще удържи тежестта на моето тяло. Куката можеше да се закачи за самия край на покрива и да се изплъзне от него, когато увисна във въздуха, да ме спусне с главоломна скорост на тротоара хиляда стъпки по-надолу.
Колебах се за момент, но после се освободих от поддържащата ме отдолу издатина и излетях в пространството, залових се за края на ремъка. Далече някъде под мен лежаха силно осветените улици, тротоарът и смъртта. Над стряхата се разнесе шум от скърцане и дращене — звуци, които смразиха кръвта ми.
Изкачих се бързо по ремъка и се залових за ръба на стряхата, стъпих на покрива. И видях дулото на револвера на часовоя, който охраняваше лодките.
— Кой си ти и откъде се взе тук? — извика той.
— Въздушен разузнавач съм, приятелю — отговорих спокойно аз и то много близък до смъртта, защото като по чудо успях да избягна падането долу на алеята.
— Но откъде се взе на покрива, човече? През последния час никой не е кацал, нито пък е идвал от вътрешността на сградата. Бъди така добър да ми обясниш или ще извикам стражата.
— Погледни тук, приятелю, и ще разбереш как съм се появил на покрива и колко близко бях до това — да не се намирам вече никъде — отговорих аз и посочих надолу, където, двадесет стъпки по-ниско, се люлееше моята екипировка и оръжието ми. Часовият, воден от любопитството си, дойде при мен и се наведе, за да погледне надолу. В този момент с едната си ръка го хванах за гърлото, а с другата за китката на ръката, с която държеше оръжието си. Пистолетът му падна на, покрива и аз веднага му запуших устата, за да му попреча да вика за помощ. Обезвредих го, вързах му ръцете и краката, а после го закачих на ремъка — тъй, както аз самият преди малко висях. Знаех, че няма да го намерят, преди да се съмне, а това щеше да ми даде малкото време, от което се нуждаех.
Взех екипировката и оръжието на часовия и отидох при хангарите, там беше и моята лодка. Изтеглих я навън заедно с тази на Кантос Кан. Привързах неговата лодка към моята и включих двигателя, откъснах се от покрива, насочих се надолу. Полетях на много по-малка височина от тази, на която обикновено летяха патрулните лодки. Само след минута кацнах на покрива на къщата, където живеехме с Кантос Кан. Той се изненада от успеха и бързината на индивидуалната ми акция. Но реших да не губя време за излишни обяснения и пристъпих веднага към обмисляне на плана за по-нататъшните ни действия. Уговорихме се аз да полетя директно към Хелиум, а Кантос Кан да се постарае да се добере до двореца на джедака и да убие Саб Тан. Ако успее, да тръгне веднага след мен. Кантос Кан нагласи моя компас, съвършен малък уред, който винаги показваше предварително избраната точка на Барсум, до която желаеше да се добере притежателят му. Като си пожелахме един на друг успех, ние се издигнахме във въздуха и полетяхме заедно към двореца.
Наближавахме високата кула, но изведнъж от високото се спусна патрулна лодка, освети моята с рефлекторите си и ми заповяда да спра. Не се подчиних, патрулът даде предупредителен изстрел. Кантос Кан бързо се скри в мрака, а аз се втурнах напред с лудешка скорост, режех марсианското небе, преследван вече от цяла дузина патрулни лодки, присъединили се към първата. Скоро забелязах, че по петите ме следва много бърз кръстосвач със сто души екипаж на борда и батарея от скорострелни карабини. Маневрирах с моята машина ту нагоре, ту надолу, наляво, надясно, известно време и успях да избягна светлината на рефлекторите, но тези маневри станаха причина кръстосвачът да започне все повече да скъсява разстоянието до мен. Тогава реших да рискувам и да се втурна право напред, като се осланям на бързината на моята лодка.
Кантос Кан ме беше научил на един номер, известен само във флотата на Хелиум. Той помагаше да се увеличи още повече скоростта и бях сигурен, че ще успея да избягам от моите преследвачи, ако, разбира се, преди това никой от тях не ме улучеше през следващите няколко секунди.
Поех напред и изведнъж от всички страни чух свистене на куршуми. Помислих си, че само чудо може да ме спаси, но жребият беше вече хвърлен. Увеличих скоростта до максимум и полетях право към Хелиум. Постепенно потерята започна да изостава все повече и повече и вече бях готов да се поздравя със сполучливото бягство, но един по-точен изстрел улучи носа на лодката ми. Сътресението без малко да я обърне с дъното нагоре. Летях по инерция още малко напред, но след няколко секунди започна главоломно да пропада надолу в непрогледната тъмнина.