На петата сутрин той нахлу в салона за закуска. Изглеждаше уморен.
— Самолетът на Франк каца в момента.
Арайа бързо допи чая си и хукна след него, за безкрайна изненада на роднините си. Той проговори, едва когато пътуваха към летището:
— Липсваше ми! — прошепна той дрезгаво. Взе ръката й, целуна я и я стисна многозначително. Останаха така няколко минути, без да продумат, а след това изведнъж заговориха едновременно.
Джей Ти й разказа как е пътувал по осемнадесет часа на ден из страната, за да разговаря с лозарите и да им обяснява технологията за получаване на стафиди. Два пъти бе разговарял с президента Рузвелт, по всичко личеше, че Америка е готова да закупи стафидите.
— Но не толкова много, колкото се надявах — въздъхна Джей Ти. — В крайна сметка Калифорния предлага достатъчно стафиди. Сигурно има и друга възможност да се помогне на тази страна. Ние трябва да я измислим!
— Ние… — прошепна Арайа. — Ние.
Когато пристигнаха на летището, и двете американски машини бяха кацнали вече. От първия самолет слязоха неколцина по-възрастни мъже и около сто войници. Те щяха да товарят ванадий.
От втората машина слезе едър мъж с неопределена възраст. Би могъл да бъде и на двадесет, и на четиридесет и пет. Яко, снажно тяло и добре оформен, ръбест череп. Тъмна коса и мрачен поглед довършваха портрета.
— Това е Франк — каза Джей Ти, хвана Арайа за ръка и я потегли след себе си към пистите.
— Казваш, че е на седемнайсет. Защо изглежда толкова сърдит?
— Предполагам, че сърдит се е родил. Но не се плаши. Всъщност той е едно много добро момче.
Арайа поизостана назад, докато Джей Ти и Франк се ръкуваха сърдечно.
— Мога ли да те представя на Нейно кралско височество принцеса Арайа? — каза Джей Ти.
— Здравейте! — каза веднага младежът и й подаде ръка. Арайа я хвана, а Франк отново насочи вниманието си към Джей Ти, като че тя изобщо не съществуваше.
— Кога можем да започнем работата? Донесъл съм всички необходими инструменти. Само да разтоварят сандъците и съм готов.
Арайа все още гледаше към самолета, когато на стълбичката се появиха три дечица. Тя дръпна Джей Ти за ръкава:
— Какви са тези деца?
— Откъде идват тези деца? — обърна се Джей Ти към пилота.
— Сирачета от Франция. Всичките им близки са избити. Няколко от момчетата ги качили тайно на самолета. Сега се чудим какво ще правим с тях. Ще търсим някой да ги прибере и да ни освободи от тях.
Решението блесна като светкавица в мозъка на Арайа. Още преди да разбере какво прави, тя се чу да казва:
— Аз взимам децата.
— Но, Ваше височество! — се чу ужасеният глас на лейди Верта зад нея. Беше я последвала до летището и сега мяташе предупредителни погледи.
Арайа погледна пилота и вирна гордо брадичка. Гласът й прозвуча ясно и уверено:
— Ще взема тези деца при мене. В Ланкония ще бъде прието всяко осиротяло дете, което намерите!
Пилотът я погледна развеселен:
— Госпожо! Война е! Европа гъмжи от сирачета. Тази страна не ми изглежда достатъчно богата, за да нахрани всичките тези хлапета!
Сега Джей Ти излезе напред:
— След като Нейно кралско височество иска да приеме децата, ти няма какво да възразяваш, приятел! Ние ще приемем тук всички деца, независимо от коя страна идват. Ще успеем да ги нахраним, за това нямайте грижа!
Пилотът набързо подви опашка:
— Окей, друже! Млъквам! Щом непременно искате да имате деца, можете да ги вземете.
Безкрайно доволна от своя съпруг и от самата себе си, Арайа отиде до наплашените дечица. Заговори им любезно на френски. А когато лейди Верта поиска да й попречи да прегърне малкото ято, Арайа направо я бутна настрани.
В колата двегодишното момиченце седеше в скута й, по-големичките, три– и четиригодишно, се бяха притиснали към нея. Франк и Джей Ти бяха погълнати в разговор за някакви макари и лебедки, с които да пренасят гроздето от хълмовете в долината.
В двореца ги посрещна Гена, останала без дъх от тичане. Тя изглеждаше прелестно с разрошената си коса и порозовели от бързането бузи.
Арайа искаше да каже нещо, но замълча, защото видя как очите на Гена станаха чак кръгли от изненада. Тя замръзна на мястото си, вперила поглед във Франк Тагърт, като в някакво извънземно същество. Лицето на Франк изгуби мрачното си изражение. Той пое дълбоко въздух, слисан от вида на тази фея.
— Мисля, че искате да бъдете представени един на друг — ухили се Джей Ти и сложи шеговито ръцете им една в друга: — Това е Гена, това е Франк! Хайде Гена, заемете се с Франк и му покажете всичко тук!
Като сомнамбули двамата се отдалечиха от тях.