Норман Спинрад
Принципът на синхрона
За пръв път Джо Ендърби забеляза, че се случват странни неща, когато котаракът му неочаквано изрази мнение по повод една статия в сутрешен вестник. Никога по-рано котката на Джо Ендърби не бе правила това.
Тук, разбира се, има нужда от пояснения. Ендърби, дребен чиновник в малка застрахователна компания, имаше навика след закуската и преди тръгването за работа да прегледа сутрешния вестник. И да коментира гласно прочетеното с примерно такива фрази: „Това вече е голяма умнотия!“, „Само това ни беше кусур“, „Абе този да не е превъртял?!“ и други от този род.
Онази сутрин, когато започна всичко, Ендърби се беше изтегнал на дивана, а Мелхидес — едър сиво-черен котарак — се беше свил на кълбо върху коленете му. Ендърби, разбира се, четеше вестника. Като прочете отчета на един сенатор на САЩ (името му няма да бъде разгласено) по въпросите на външната политика, той промърмори: „Абе това момче да не е превъртяло?!“
И тогава котаракът достолепно и категорично кимна с глава.
Като се изненада от забавното съвпадение, Ендърби попита Мелхидес с усмивка:
— Ти също си на мнение, че сенаторът е превъртял, нали?
Котаракът пак кимна. Съвсем озадачен (къде се е чуло и видяло котарак да кима в отговор, независимо какъв е въпросът), Ендърби пак се обърна към животното:
— Хей, приятел, да нямаш проблеми? Искаш ли да те пусна навън?
Този път котаракът поклати глава в знак „не“.
Ендърби отново заби поглед във вестника и зачете мнението на известен педагог (неговото име също няма да бъде оповестено), според който „студентите радикали са истински фашисти; от тях направо вони на омраза към цялата полицейска каста“. Ендърби прокоментира:
— Да виждаш тук капчица смисъл?
Той вероятно не би обърнал внимание на факта, че разговаря сам със себе си, ако не бе обърнал внимание на факта, че котаракът клати глава.
— Дявол да го вземе! Ама ти наистина ли разбираш какво ти говоря?
Котаракът кимна.
„Това вече е прекалено! — помисли си Ендърби. — Аз май съвсем съм се скапал от работа.“ Помисли си дали не трябва веднага да посети психиатър, но после реши все пак да отиде на работа, а лекаря може да посети и надвечер.
По пътя към службата Ендърби включи радиото и започна бързо да превключва бутоните в търсене на нещо, което си заслужава да го заслушаш. „И тогава генерал Грант заповяда“ (щрак). „Всички трябва да бъдат изтребени“ (щрак). „И за какви грехове ме удряте с камъни? И те му рекоха: за туй, че никакво добро не си натворил, те бием“ (щрак)…
Четвъртата станция излъчваше мека успокояваща мелодия. Няколко минути по-късно Ендърби бе изхвърлил от главата си мисълта за странните съвпадения. Мелодията свърши и преди да започне следващата, водещият разказа някакъв виц, в който се споменаваше за „самолети в триъгълно ято“. Точно в този момент Ендърби забеляза, че встрани от пътя тича глутница помияри — глутницата също имаше клиновидна форма.
На работното място всичко си мина нормално. Само дето с телефонните позвънявания ставаха някакви странни номера. Първи на телефона на Ендърби позвъни някой си господин Денвър от Кливлънд, а втори — господин Кливлънд от Денвър. Докато разговаряше с втория, Джо по погрешка каза: „Господин Денвър“, клиентът веднага го поправи: „Не, не фамилията ми е Денвър, а звъня от Денвър! Вие сте крайно невнимателен!“
Трети позвъни някой си господин Дейтън от Бъфало. Като свърши с него, Ендърби не издържа: „И сега какво?! Ще се обади господин Бъфало от Дейтън ли? Само индианец може да има такава глупава фамилия.“ И сбърка. Обаждането наистина беше от Дейтън. Но звънеше не индианец по фамилия Бъфало — звънеше руснак с име Биков. Това се оказа последната капка. Ендърби едва изчака господин Биков да свърши, и веднага заразпитва колегите си дали са имали странни обаждания.
Оказа се — да. На един позвънили шест пъти — три от град Вашингтон и три от щата Вашингтон, шестимата клиенти били мъже и всичките на име Джордж. Друга чиновничка, току-що завърнала се от отпуска в Мексико, каза, че разговаряла по телефона пет пъти, като и в петте случая клиентите говорели с максикански акцент. На трети колега три пъти сгрешили номера му с номера на полицията, а три пъти номера му объркала самата полиция.
Ендърби позвъни на психиатър и се записа за прием още по обед.
Като му разказа за всички произшествия, Ендърби попита доктор Визелхауз:
— Можете ли да намерите някакво обяснение на тези неща?
— Позволете един въпрос — започна докторът. — Когато котаракът реагираше на вестникарските статии, неговото мнение винаги ли съвпадаше с вашето?