Изведнъж се усъмних дали пък пътят не е най-небезопасното място за мен в цял Гауфог. Едно от създанията, които ни бяха заобиколили, пристъпи за момент по-наблизо и зърнах бледи ръце, човешки крака, само че голи и белезникавозелени. Мярнах бяло лице, зъби и венци, оголени в ръмжене, блестящо око, вперено за миг в моите, което издаваше страшен глад.
— Мъртъвци! — Може да съм го изпищял.
— Почти. — И Снори завъртя брадвата си в широк кръг и засече клоните с десетки. Бих се обзаложил, че дори острие от наточена като бръснач Строителска стомана не може да сече така. Още един голям замах. Отскочих и ме спря единствено главата на Рон, препречила пътеката. Снори запя — песен без думи, или може би в нея се криеше някакъв език, но не човешки, — докато разчистваше още по-широко пространство. Пристъпваше на едната страна да посече по-навътре, после правеше четири крачки към другата, пет, шест. Пънове, някои по-дебели от ръката ми и високи до коляното, стърчаха сред купищата клони. Въпреки просналото се горе здрачно синьо небе, сред което грееше вечерницата, на сечището беше по-тъмно, отколкото в гората. И мракът се точеше от брадвата му.
— К-какво? — Снори се спря задъхан. Здрачът беше придобил по-различен оттенък. Слънцето бе залязло. Аслауг отново бе затворена в какъвто там ад обитаваше. Той сведе поглед към оръжието си. — Това не е дърварска брадва. Чумата да го тръшне!
Пристъпих съобразително към него, разтревожен, че мъртвешки бледите ръце могат да посегнат към мен от по-тъмните сенки.
— Дай светлина, Джал. Бързо.
И така, със застаналия над мен Снори и нервните коне, сбутани на пътеката, аз заровичках в раницата си, докато около нас клоните се кършеха и бледи мъже се движеха между дърветата.
— Елате де. Бас държа, че се сечете по-лесно от дърво — извика им Снори, макар да долових в гласа му отсянка на страх — нещо, което никога по-рано не бях чувал. Мисля, че гората го плашеше повече от криещия се в нея враг. Открих прахан, след това и кремък, успях да изпусна и двете в тъмното, после ги намерих пак с разтреперани пръсти. Миризмата на борова смола около нас се усилваше, остра и противна, почти всепоглъщаща.
Ударих с кремъка и пратих една искра върху праханта, докато Снори замахна към първия мъж, втурнал се откъм дърветата. От всички страни се чупеха клони, докато още твари напираха към нас. Един неблагоразумен поглед ми ги разкри, мършави и голи, бледи зеленикавобели призраци сред неясния мрак. Брадвата на Снори проряза голяма бразда в създанието, от левия му хълбок до зърното на дясната му гръд, разсичайки черва, ребра, гръдна кост и дробове. Явно беше запазила някаква острота въпреки използването ѝ за сечене на дървета и клони. Борянинът обаче продължи да напира, лепкава слуз течеше от безкръвните му рани. Накрая се спъна в един пън, сгромоляса се и се оплете в изсипани вътрешности и клони. Но по това време Снори вече си имаше предостатъчно други грижи.
Успех! Искрата се превърна в сияние, после в дим и накрая в пламък. Само преди месец би ми отнело половин час да постигна такъв резултат. Приклекнал ниско, докато Снори над мен пъшкаше и размахваше брадвата, а конете цвилеха ужасено, успях да прехвърля огъня върху една от насмолените факли, които бях купил в Крат — там ги предлагаха за изследване на обширните градски катакомби.
— Изгори го! — Някакъв блед потръпващ крайник падна до крака ми.
— Какво?
— Изгори го! — Още едно сумтене и наблизо тупна някаква глава. Един борянин се метна на гърба на Снори.
— Кое да изгоря? — извиках.
— Всичко. — Той се хвърли по гръб и набучи яхналото го създание на няколко стърчащи останки от борови стебла.
— Това е лудост! — Ние също щяхме да изгорим.
Ходът на Снори, макар и гениален в краткосрочен план, ме остави открит, а в момента поне четирима боряни се промушваха между дърветата, за да излязат на сечището, и зад тях имаше още. Изразът в очите им ме плашеше повече от огъня. Пъхнах факлата в купчината клони пред себе си.
Пламъците лумнаха почти мигновено. Боряните направиха още две-три крачки, преди да спрат, обърнали лица към огъня. Зад мен Снори се откопчи от противника си и се надигна със стон.
— Давай след конете!
Пламъците вече бяха плъзнали, разнесе се усилващо се пращене, докато игличките пукаха от горещината и огънят обхвана сухите клони, подхранван от кръвта на боряните. Обезумели от ужас, Слейпнир и Рон се втурнаха през малкото сечище, направено от Снори, разпръсквайки както боряните, така и огъня. Успях да последвам примера на северняка и да се претърколя встрани, като едва не се набучих на два стърчащи клона.