Само нощта го накара да спре. Светлината се оттече рано, все още нова за света след зимния мрак, който бе задържал леда с месеци. Човек не може да следва диря, без да я вижда. Единственото, което ще намери в мрака, е счупен крак, защото дивите простори са коварни — камениста земя, покрита с лед и осеяна с пукнатини.
Нощта сякаш продължи вечно, мъчително студена и населявана с видения за клането в Осемте кея. За Карл, умиращ край Водинския лес, за Еми… Писъците ѝ бяха последвали Снори в пустошта и вятърът ги повтаряше безспир през цялото дълго очакване на утрото.
А когато светлината дойде, с нея дойде и снегът, падащ тежко от оловните небеса, макар Снори да бе смятал, че е прекалено студено за сняг. Той зарева срещу него. Размаха брадвата си към облаците, сипеше заплахи към всеки бог, който можеше да назове. Но снегът продължаваше да вали равнодушно, падаше в отворената му уста, докато крещеше, влизаше в очите му.
Снори продължи нататък без диря, която да следва, загубен в безбрежната белота. Та какво друго му оставаше? Тръгна право през голата пустош.
Часове по-късно откри мъртвеца. Един от Островитяните, бил мъртъв още на палубата на кораба си, плаващ през Северно море към устието на Уулиск. Сега беше не по-малко мъртъв и не по-малко гладен. Бореше се напразно, скован до гърдите в една пряспа, чийто мек сняг бе приел мъртвата му плът, а после се бе стегнал около нея, когато опитите му да се измъкне бяха уплътнили стените на затвора му до нещо твърдо като камък. Той протегна към Снори пръсти, черни от замръзващата в тях кръв. Удар на меч беше разцепил лицето му от окото до брадичката, оголвайки челюст, увита в съсухрени от студа мускули, натрошени зъби, почерняла от студ безкръвна плът. Останалото му око се взираше в Снори с нечовешка настойчивост.
— Би трябвало да си твърд. — Снори беше откривал мъртъвци в снега и преди, крайниците им бяха корави като лед. Продължи да го гледа още миг. — Ти не си част от онуй, що е правилно — каза му той. — Това е Хел. — Надигна брадвата си, кокалчетата му бяха побелели от стискане на дръжката. — Само че ти не идваш от нейното царство и това няма да те прати в реката от мечове.
Мъртвецът само го гледаше и се напъваше да разчупи снежния си затвор, без да му стига умът да го разкопае.
— Даже ледените великани не биха искали никаква част от теб. — Снори отсече главата му и я загледа как се търкаля и пръска по чистия сняг развалената си кръв, гъста и полузамръзнала. Въздухът беше изпълнен със странна химическа миризма, като масло за лампи, но малко по-различна.
Снори избърса острието на Хел, докато премахне всякакви следи от създанието, и продължи нататък, като остави тялото все още потръпващо в пряспата.
Докато човек стигне до Горчивия лед, в продължение на дни няма да вижда нищо друго освен свят в отсенки на бялото. Ще крачи по ледени полета, без да зърне никакво дърво, нито стръкче трева, нито скала или камък, без да чува никакъв звук освен този на собствената си самота и присмеха на вятъра. Ще вярва, че на света няма място, по-жестоко и по-малко пригодно за делата на живите. А после ще види Горчивия лед.
На места Горчивия лед би могъл да бъде изкачен по покрити със сняг склонове, все едно е планина. На други се извисява в поредица от отвесни стени, или бели като скреж, или ледниково сини с бистри дълбини. Когато огрява такива повърхности, слънцето прониква в тях и разбулва неясни форми, все едно ледът е погълнал огромни океански китове и по-едри дори от тях левиатани, всичките пленени навеки под повече от миля ледник. Защото Горчивият лед е именно това, един гигантски ледник, проснал се над цял континент, настъпващ или оттеглящ се със скорост, която кара човешкия живот да изглежда кратък като на еднодневка.
Снори не можеше да повярва, че Скършигребло би позволил да го отведат на високия лед, каквато и лудост да бе обладала Островитяните с техните мъртъвци. Него го движеше алчността; би поел риск, но никога самоубийствен риск. Въоръжен с тази своя преценка за Свен, Снори пое покрай ледените стени, останал почти без храна и вцепенен от студ също както го бе вцепенила отровата на блатните духове.
Когато зърна за първи път черното петънце, си помисли, че е част от наближаващата смърт, че зрението му изневерява, докато пустошта изсмуква живота му. Петънцето обаче упорстваше — остана на мястото си и растеше с всяка негова залитаща крачка напред. И постепенно се превърна в Черната крепост.