— Какво ще кажеш да се отбием ей там и да проверим дали тукашната бира има по-добър вкус? — Посочих една кръчма точно пред нас. На улицата пред нея бяха сложени бурета, на които хората да си оставят халбите, а над вратата висеше боядисана дървена риба меч.
— Маладонската бира е отлична. — Снори подмина входа.
— Би могла да е, ако забравят да я осолят. — Гадно питие, но понякога и гадните вършат работа. В град Гоатен бях помолил за вино и те ме изгледаха все едно съм поискал да ми изпекат някое детенце за обяд.
— Ела. — Снори се обърна към морето и махна с ръка да пропъди един човек, който се опитваше да му продаде сушена риба. — Първо ще проверим пристанището. — По време на приближаването ни към брега в него се беше трупало някакво напрежение, а когато зърнахме за първи път морето от едно високо било, той падна на колене и промърмори някаква езическа молитва. След тролските камъни крачеше с такава целеустременост, че се видях принуден да пришпоря Слейпнир, за да не изоставам.
На доковете бяха привързани няколко лодки и сред тях една, която нямаше нужда от товарене или разтоварване.
— Галера — казах, забелязвайки най-после класическите линии, които Снори трябва да бе разпознал още от крайбрежния път. Докато се смъквах от гърба на Слейпнир, севернякът вече крачеше към кораба, а последните петдесетина метра измина тичешком. Дори сухоземно същество като мен виждаше, че корабът е преживял тежки времена — горните няколко стъпки от мачтата му бяха откършени, а платното — прокъсано.
Без да забавя ход, Снори стигна до ръба на кея и изчезна от погледа ми. Предположих, че е скочил на невидимата палуба на галерата. Надигнаха се викове. Приготвих се за гледката на касапница.
Приближих се бавно и надникнах през ръба с предпазливостта на човек, който не иска да получи копие в челото. Очаквах да зърна галера, пълна с кръв и части от тела. Вместо това Снори стоеше сред пейките на гребците и се хилеше като малоумен, заобиколен от шест-седем бледи и космати мъже, и всички се тупаха приветствено. Опитваха се да говорят едновременно на някакъв смахнат език, който звучеше като повърнат от дълбините на стомаха.
— Джал! — Той вдигна поглед и ми махна. — Слизай при нас!
Обмислих предложението, но май нямаше измъкване. Окачих поводите на Слейпнир върху едно от въжетата, привързващи кораба, и тръгнах да потърся място за слизане, което не включва чупене и на двата глезена при скачането.
След като се разплетох от една побеляла от сол въжена стълба със загнили дъски, се обърнах, за да открия, че съм станал обект на изучаване на осем викинги. Първото, което ме порази, не беше традиционният северняшки „юмручен привет“, а фактът, че повечето изглеждаха досущ еднакви.
— Петзнаци сте, а? — казах, след като ги преброих.
Снори прегърна през раменете двама от петимата, мъже с руса до бяло коса, очи като ледени късчета и бради, подрязани доста по-късо от обичайния северен стил „достатъчно големи, че да загубиш бебе в тях“.
— Засегна болна тема, Джал. Това са осмознаците на ярл Торстеф. Ата вече седи край трапезата на Один, във Валхала, заедно със Секс и Сяу. — Хвърли ми строг поглед и аз запазих лицето си безизразно. — Тези тук са Айн, Твейр, Трир, Фьорир и Фим.
Предположих, че току-що съм получил урок по броене до осем и пример за оскъдното въображение на ярл Торстеф. Така или иначе, реших да ги наричам петзнаци. Не звучеше толкова мрачно.
— Това е Тутугу. — Снори тупна по рамото един нисък дебел мъж. Рижа брада стърчеше с огромен ентусиазъм от двете страни на лицето му, но не успяваше да се срещне съвсем на брадичката. Той беше по-възрастен, някъде към четирийсетте, с поне десетилетие по-стар от петзнаците. — И Арн Убийствения прицел, най-великият ни стрелец! — Този последният беше най-стар от всички, висок, слаб, печален, с развалени зъби и сиви косми в черната брада. Ако го бях видял превит над бурените в полето, щях да го помисля за обикновен селяк.
— Радвам се да се запознаем — казах, като се надявах, че няма да се наложи да си смесваме кръвта или да си плюем един на друг в ръцете.
Седмината викинги ме гледаха все едно съм някаква неизвестна досега риба, която са изтеглили на сушата.
— Имали сте неприятности? — Посочих счупената мачта, но освен ако другите трийсетина мъже, нужни за запълването на пейките на гребците, не бяха в кръчмата „Риба меч“, наслаждавайки се на халби солена бира, то неприятностите им бяха включвали много повече от скъсяването на една мачта и малко разкъсани платна.