— Какво ни кара да мислим, че с девет души ще постигнем повече, отколкото Снори е постигнал сам? — Арн Убийствения прицел избърса бирена пяна от мустаците си, а гласът му беше по-скоро мрачен, отколкото уплашен. — Скършигребло е имал достатъчно мъже да опустоши Айнхаур и всяко село по поречието на Уулиск.
— Справедлив въпрос. — Снори посочи към Арн. — Първо, разберете, че в Черната крепост имаше много малко хора, а и тя не е крепост, в която може да се поддържа пълен гарнизон. Всяко ядене там трябва да бъде домъкнато през леда. Всяка цепеница или чувал въглища трябва да бъдат донесени отвън. А и срещу какво имат да я защитават? Срещу роби, които се бъхтят под Горчивия лед да копаят тунели в търсене на някакъв мит?
— Второ, ще отидем по-добре подготвени, не облечени в каквото може да се намери на момента сред руините — продължи той. — Ще отидем с бистри глави, а убийствената ярост в сърцата ни ще бъде заключена до мига, когато имаме нужда от нея.
— Трето и последно, какво друго можем да сторим? Ние сме последните свободни ундорети. Всички оцелели от нашия народ са там, на леда, в ръцете на други. — Той млъкна, отпусна широките си длани върху масата и се втренчи в разперените си пръсти. — Жена ми. Синът ми. Целият ми живот. Всяко хубаво нещо, което съм направил. — Устата му трепна, после зъбите му се оголиха в животинска гримаса, докато се изправяше, и гласът му отново се извиси до рев.
— Знайте, аз не ви предлагам победа, нито връщане към стария ви живот, нито обещание, че пак ще строим. Само болка, кръв и червени брадви, и възможността да воюваме заедно срещу враговете си за един последен път. Какво ще кажете?
И разбира се, проклетите идиоти зареваха одобрително. Аз също заудрях без особено въодушевление по масата и се зачудих как ли ще се измъкна от тази каша. При положение, че Сагеус не лъжеше или не грешеше, то може би ако Снори загинеше при атаката, а аз се спотайвах някъде в тила, бих могъл да драсна веднага щом заклинанието бъде разрушено. Разбира се, осем души не са кой знае каква стена, зад която да се скриеш, а и тази Черна крепост ми звучеше неудобно далеч от всякакво сигурно убежище, до което човек може да дотича.
Реших, че най-добрият подход засега е да се напия до безсъзнание и да се надявам, че утрото ще ми предложи нещо по-добро.
— Най-важното в случая — подхвърлих в една пауза, когато всички северняци бяха млъкнали за миг, за да лочат от халбите си, — е да не действаме прибързано. Планирането е ключът към успеха. Стратегията. Екипировката. Всички тези неща, които Снори е пропуснал първия път от нетърпение.
Колкото повече се бавехме, толкова по-голям бе шансът това проклятие да изветрее или пък да ми се отвори някоя възможност за измъкване. Важното беше „Икея“ да не отплава, преди да съм изчерпал всичките възможности да не бъда на борда ѝ, когато това стане. Вдигнах рамене, изпих бирата си и поисках с жест нова.
24.
Някои махмурлуци са толкова ужасни, че ти се струва, че целият свят около теб се клати и самите стени скърцат от движението. Други са сравнително леки и просто се оказва, че докато си лежал пиян, банда викинги са те метнали върху купчина навити въжета на галерата си и са отплавали в морето.
— Ах, копелета такива! — Открехнах едното си око и видях широко платно, плющящо над мен, и чайки, кръжащи високо в бледото като корем на скумрия небе.
Надигнах се, повърнах, станах, спънах се, повърнах, изпълзях до борда на галерата, повърнах обилно, изпълзях до другия борд и простенах при вида на тънката тъмна линия на хоризонта — единствения намек за света, който познавах и който можеше никога да не видя отново.
— Не си моряк, а? — Арн Убийствения прицел ме наблюдаваше от една пейка, греблото му беше застопорено пред него, а в ръката си държеше лула.
— Викингите пушат ли? — Това просто ми се струваше нередно, сякаш брадата му би могла да се подпали.
— Аз поне пуша. Човек не идва на тоя свят с наръчник правила, знаеш.
— Щом казваш. — Избърсах устата си и останах да вися край борда. Петзнаците вършеха някакви сложни неща с платна и въжета. Тутугу зяпаше вълните от носа, а Снори държеше руля на кърмата. След малко се почувствах достатъчно силен да отида със залитане до пейката на Арн и да се строполя до него. За щастие вятърът отнасяше дима от лулата му в другата посока, иначе щяхме да имаме възможност да проверим дали нещо от изядената миналата седмица храна може да се появи отново, ако се опитам наистина упорито.