Когато се върнах с празен стомах и треперещ, Фьорир си седеше където го бях оставил. Корабът все така заплашваше да се преобърне с всяко надигане на вълните, но изглежда никой друг не го беше грижа.
— Това е… това е доста сериозна рана — казах.
— Разкъсах си ръката на зле закрепено копие по време на буря край Туртаните — каза Фьорир. — Доста е гадна. Не ми дава мира.
— Съжалявам. — И наистина съжалявах. Петзнаците ми харесваха. Бяха симпатяги. А скоро щяха да са четиризнаци.
— Снори казва, че те бивало с раните — върна се Фьорир на своята тема. Изглеждаше необяснимо весел от цялата работа, макар че не бих се обзаложил, че ще изкара седмицата.
— Не е вярно. — Взрях се в гнусотията с някакво извратено очарование. — Изглежда, това те притеснява по-малко, отколкото мен.
— Боговете ни прибират поред. Първо най-младите. — Отново същата усмивка. — Ата беше убит от блатни духове в Уласова вода. После един мъртвец завлече Сяу в тресавището във Фенмир. Секс получи стрела от един конотец. Така че Фим е следващият, не аз.
Изведнъж дяволски се уплаших. Снори го разбирах. Не споделях страстите му, нито храбростта му, но можех да ги почувствам като по-големи или по-малки версии на собствените си емоции или мислене. Докато мъжът пред мен външно изглеждаше като нас, но вътрешно? Боговете бяха създали осмознаците на Торстеф различно от останалите хора. Или поне този тук. Може би нещата, които липсваха у него, присъстваха в двоен размер у някого от братята му. Или може би когато осемте бяха започнали да измират, всяка следваща смърт е оставяла живите още по-съкрушени. Фьорир си беше все така дружелюбен, вдъхваше надеждност, но нямаше как да знам какво друго може да липсва зад тази твърде лековата усмивка и тези широки леденосини очи.
— Не знам защо Снори го е казал… Аз не съм лекар. Аз дори не…
— Той предупреди, че ще се опиташ да изклинчиш. Заръча да направиш онова, което си направил в планините. — Фьорир протегна ръката си към мен, на лицето му нямаше и помен от безпокойство.
— Давай! — извика Снори откъм кърмата. — Направи го, Джал!
Стиснах устни, за да преодолея погнусата си, и без никакъв ентусиазъм протегнах ръка. Задържах я на няколко сантиметра над раната. Почти незабавно в дланта ми започна да се събира топлина. Дръпнах ръката си. Планът ми да се престоря, че правя нещо, вече едва ли щеше да се увенчае с успех — реакцията беше много по-силна и по-бърза, отколкото при раната на Мийган в Аупите.
— Последният човек, на когото го направих, само минути по-късно беше хвърлен от една скала от Снори.
— В морето няма скали. А и ми олекна. Направи го пак. — В очите на Фьорир нямаше лукавост, бяха невинни като на дете.
— Уф, пусто-опустяло… — Протегнах пак ръка, толкова близо до загнилата плът, колкото можех без риск да се оплескам. Само след секунди видях сиянието, бликнало от ръката ми, сякаш тя беше някакъв отвор, през който пустинната жар на Индус се изливаше в този бурен северен ден. Костите ми завибрираха от каквото там течеше през тях и топлината почна да нараства. Вятърът около мен стана леденостуден; слабостта, предизвикана от повръщането, се превърна в пълна немощ, дотам, че дори да си държа ръката вдигната ми се струваше херкулесов подвиг. После изведнъж вече не я държах вдигната. Галерата се завъртя около мен и аз се гмурнах в мрака.
Кофа студена и солена вода ме върна в будния свят.
— Джал! Джал!
— Той ще се оправи ли?
Някой отговори на техния варварски език.
— … мек, тези южняци…
— … морско погребение…
Последваха още безсмислени думи на неразбираемото им северно ломотене.
Лисна ме още една кофа.
— Джал! Кажи нещо.
— Ако кажа, ще престанеш ли да ме заливаш с вода? — Продължих да държа очите си затворени. Единственото, което исках, беше да лежа много неподвижно. Дори мърдането на устните ми се струваше прекалено голямо усилие.
— Слава на боговете. — Снори млъкна. Чух звука от оставянето на тежка кофа.
След това ме оставиха сам да изсъхна. Лежах проснат на пейката, докато една особено голяма вълна не ме събори. После се облегнах на корпуса. От време на време призовавах Ису. Не помагаше особено.