Светлината вече помръкваше, когато най-сетне намерих сили да се надигна и да седна на мястото, откъдето бях паднал. Фьорир ми донесе някаква сушена риба и царевичен хляб, но аз можах само да им хвърля един поглед. Стомахът ми още се бунтуваше при всяка вълна и не обещаваше да задържи в себе си нищо, което му дам.
— Ръката ми е по-добре! — Фьорир я протегна като доказателство за думите си. Раната все още изглеждаше грозна, но бе изцерена от инфекцията и заздравяваше. — Моите благодарности, Джал.
— Няма защо — промълвих едва-едва. Предполагах, че той наистина е неуязвим, докато бедният Фим не мине по реда си. Надявах се да ми се отплати, като изпречи неуязвимото си тяло между мен и опасността.
Слънцето залезе и Снори прекара това време на носа на „Икея“, взирайки се на север — без съмнение търсеше с черните си очи брега на Норсхайм. Силата ми не се връщаше; даже като че ли отслабнах още повече с падането на нощта. Опитах се да хапна малко сух хляб и вода, дарих ги на морето, а после потънах в сън без сънища.
Или по-точно без сънища, докато не засънувах ангели.
Стоях в предутринната сивота на хълмовете току отвъд обработваемите земи на Вермилиън и се взирах надолу към Селийн, която се виеше на запад към далечното море. Над мен, на върха на хълма, се извисяваше Баракел, неподвижен като статуя на фона на небето, докато лъчите на изгряващото слънце не озариха раменете му.
— Чуй ме, Джалан Кендет, сине на…
— Знам чий син съм.
Сега ангелът изглеждаше много по-властен, отколкото при първите си посещения. Сякаш вече говореше повече със собствения си глас, отколкото с онзи, който му бях дал аз, когато беше девет десети въображение.
— Скоро ще настъпи време, когато ще трябва да си спомниш откъде си се пръкнал. Плаваш към земя на саги — място, където са нужни и се създават герои. Ще имаш нужда от своята смелост.
— Не мисля, че споменът за баща ми ще ми помогне в тази работа. Добричкият кардинал би се врътнал и побягнал, ако на пътя му се изпречи дори някоя коза. Даже не е задължително да е голяма.
— В природата на децата е да не забелязват силата на родителите си. Време е да пораснеш, Джалан Кендет. — Той вдигна лицето си към мен, златооко и сияещо от зората.
— И какво му е толкова хубавото да си смел? Скилфар беше права. Всички ние търчим насам-натам според собствената си природа — някои са хитри, някои са умни, някои са лукави, някои са смели — но какво от това?
Баракел сгъна криле.
— Баба ти говореше за теб със сестра си. „Той има ли нужния дух? Има ли нужната храброст?“ Нарече те „бездейно плиткоумно момче, пълно с гръмки хвалби, но кънтящо на кухо“. „Умът му е затъпен от мързел, ограничен от сухи остроумия — каза тя, — но ако го наточиш, може да се сдобие с остър ръб. Ех, да имахме достатъчно време, какво бихме могли да направим от това момче… но го нямаме. Каузата ни се свива до една точка на неголямо разстояние оттук и до един миг недалеч в бъдещето, и на онова място, в онзи момент, ще има изпитание, от което зависи съдбата на света.“ Ето с какви думи те описа.
— Бих се изненадал, ако изобщо знае кой от всичките съм. Освен това съм достатъчно умен, когато се налага. Храбростта е просто друг вид недъг. На петзнаците им липсва онова, което е нужно на човек, за да изпитва страх. Снори пък го е страх да е страхливец. В техните езически предания има един такъв змей, Ороборус, който яде собствената си опашка. Да те е страх да си страхливец, това ли представлява храбростта? Дали аз съм храбър, защото не ме е страх да се страхувам? Ти принадлежиш на светлината; светлината разкрива. Ако огрееш достатъчно ярко която и да било храброст, дали пък няма да се окаже просто по-сложна форма на страхливост?
Постоях за миг, притиснал длани към челото си, търсех правилните думи.
— Човечеството може да се раздели на безумци и страхливци. Личната ми трагедия се състои в това, че съм се родил в свят, където здравият разум се смята за недостатък на характера.
Под погледа му думите ми пресъхнаха.
— Интелигентността гради все по-сложни самооправдания — рече той с осъдителен тон. — Но в крайна сметка ти знаеш кое е право и кое не. Всички го знаят, макар че прекарват годините си в опити да погребат това знание, да го погребат под думи, омраза, похот, скръб или всяка друга от тухличките, от които съграждат живота си. Ти знаеш кое е право, Джалан. Когато му дойде времето, ще знаеш. Но знаенето никога не е достатъчно.
Казаха ми, че съм прекарал близо седмица в несвяст. Спял съм по двайсет и два часа в денонощието и съм се събуждал наполовина, колкото Тутугу да ми тика с лъжичка в гърлото топла овесена каша — част отвътре, част отвън. Трябвало двама от петзнаците да ме държат за ръцете, когато природата ме позове на кратко пътуване до борда, иначе съм щял да цопна във водата и никога повече да не ме видят. През това време сме прекосили откритото море и сме поели покрай брега на Норсхайм, напредвайки ден след ден на север.