— Ох! Какво… — Хакон се дръпна.
— Нищо ти няма. — Вдигнах го на крака. За щастие той ми помогна, защото аз трудно бих могъл да вдигна и себе си.
— Но какво…
— Просто си леко замаян. — Насочих го обратно към вътрешността на кръчмата. — Вратата те удари.
Астрид и Еда се хвърлиха към Златното момче и аз отстъпих, за да ги допусна до плячката им. Пътьом дръпнах свободния край на окървавения парцал, увит около ръката му, и го отмъкнах със себе си.
— Какво… — Хакон вдигна голата си ръка.
— Та колко бебета викаш, че си спасил? — Подхвърлих тези думи тихичко през рамо, докато се връщах на масата си, но все пак достатъчно високо, за да не останат нечути.
— Тук няма ухапване! — възкликна Астрид.
— Няма и драскотина. — Еда отстъпи назад, сякаш лъжите на Хакон можеше да са заразни.
— Но аз… — Хакон се взря в ръката си и я вдигна още по-високо, като я въртеше смаяно.
— Може сам да си плати за проклетото бренди! — обади се воинът край тезгяха.
— Евтин номер. — Здравенячката удари половницата си в масата.
— Тоя не е никакъв роднина на Аларик! — В оплакванията започна да се прокрадва гняв.
— Съмнявам се, че е казал и една вярна дума, откакто влезе.
— Лъжец!
— Крадец!
— Бияч на жени! — Това последното бях аз.
Тълпата се сгъсти около бедния Хакон, крясъците заглушиха гласа му, вдигнаха се юмруци. Някак си той успя да си пробие път до външната врата и изхвърча — а може би беше изхвърлен — през нея. Просна се в калта, подхлъзна се, падна, изправи се припряно и изчезна. Вратата се затръшна подире му.
Облегнах се в стола си и лапнах последното парченце свинско, набодено на ножа ми. Беше страшно вкусно. Не мога да кажа, че се гордеех особено, че съм използвал ангелската си лечителска дарба, за да прецакам един съперник само защото е по-красив, по-висок и по-талантлив от мен, но пък, от друга страна, не можех да се насиля и да се почувствам гузно. Огледах тълпата и се зачудих кое от момичетата да прикоткам пак.
— Ей, момче. — Някакъв як риж мъжага препречи гледката ми към Астрид.
— Аз съм…
— Не ми пука кой си, седнал си ми на мястото. — Мъжът имаше агресивно червендалесто лице от онези, които предизвикват желание да ги шамаросаш, туловището му бе опасано с дебела кожа с тъмни железни капси, а на пояса му имаше нож и брадвичка.
Станах — не без усилие, защото изцеряването на раната на Хакон ме беше изтощило доста. Извисявах се над мъжа, което е голямо неудобство, когато си търсиш оправдание да изклинчиш от битка. Но така или иначе, ставането беше важна част от процеса, защото възнамерявах да освободя мястото, вместо да ме накълцат заради него. Въпреки това издух бузи и пофучах малко — не можеш да покажеш слабостта си, иначе си мъртъв.
— Мъже с моето положение не прекосяват моретата, за да участват в кръчмарски свади. Проклет да съм, ако ми пука на кой стол седя. — Тежестта на меча ми ме теглеше надолу и ми се прииска Снори да не ме беше принудил да го взема. Винаги е по-лесно да избегнеш подобен сблъсък, ако можеш да твърдиш, че си оставил острото си желязо у дома.
— Ама си мръсно копеле, а? — Севернякът се хилеше. — Дано не си оставил част от тия лекета по стола ми. — Намръщи се престорено. — Или може би те не излизат, колкото и силно да търкаш?
Ако си говорим честно, двамата сигурно бяхме еднакво мръсни, само че неговата кир беше размазана по кожа, бяла като рибешки корем, толкова бледа, че се виждаха сините вени, виещи се под нея, а моята — по гордия маслинен оттенък, който един човек от Червения предел запазва колкото и време да не е виждал слънце, допълнително потъмнен от индуската кръв на майка ми.
— Столът е твой. — Отстъпих встрани и посочих празното място. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху мъжа, а всеки мой мускул — готов за действие.
Кръчмата бе притихнала, предусещайки насилието, и очакваше забавление. Понякога тези неща не могат да бъдат избегнати — освен ако не си истински професионалист. На повечето хора например и през ум не би им минало просто да си плюят на петите.
— Ама вярно е мръсен! — Викингът посочи стола, също толкова мръсен като всеки друг в заведението. — Викам да се наведеш да го почистиш. Веднага.
Още мъже нахълтаха през входната врата, не че той имаше нужда от подкрепление.
— Сигурен съм, че могат да ти намерят някой по-чист стол. — Надух гърди, преструвайки се, че съм приел думите му за шега, като се надявах размерите ми да го посплашат.
Също както страхливците често долавят инстинктивно опасността, много кавгаджии надушват страха. Някаква дребна следа в поведението ми му подсказа, че няма да съм никакъв проблем.