— Едрис! — Заковах се на място. — Снори! Онзи шибаняк Едрис Дийн беше там. В града!
Далеч пред мен Снори се обърна и вдигна ръка да спре петзнаците.
— Аз също го видях — извика. — С дузина мъже от Хардангер. Това беше още една причина да си тръгнем толкова бързо. Червените викинги са сериозна сила в Тронд.
Изчакаха, докато двамата с Тутугу ги настигнем.
— Ще лагеруваме тук — заяви Снори. — И ще сложим пост да гледа дали някой не ни следва по склона.
Да спиш на планински склон е окаяна работа, но трябва да призная, че е по-малко окаяна в дебел подшит с кожа спален чувал и под платнен навес, който да отклонява най-силния вятър. Снори и останалите бяха похарчили добре парите си и прекарахме една спокойна нощ.
На сутринта закусихме с черен хляб, студено пиле, ябълки и други нетрайни продукти от Тронд. Не след дълго щяхме да се върнем на сухари и пастърма, но засега ядяхме като царе. Или поне като разорени царе, които случайно са заседнали на планински склон.
— Какво, по дяволите, прави Едрис в Тронд? — зададох въпроса, който предната вечер бях прекалено капнал, за да изрека.
— Онази твар, която преследваме — или заклинанието ни тегли след нея, — е осеяла пътя си с пречки за нас. — Снори отхапа нов залък хляб, нападайки го сякаш е мръвка на кокал. — Зад всичко това стои Мъртвия крал, а той събира хора, както мъртви, така и живи. Привлича към себе си мъже от подходящия сой. Като Скършигребло и този Едрис.
— И сега Едрис ще ни преследва ли? — Надявах се, че не. Този човек ме плашеше, и то повече, отколкото ме плашат обикновено неприятностите. В него имаше нещо, което ме гризеше. Каквото и качество да притежаваха хора като Мейрес Алус, Едрис също бе получил дял от него. Неизречена заплаха — от онази, която знаеш, че заговори ли, ще е много по-зле от всяка заплаха или поза на мъже, способни само на обичайна жестокост.
— Опитва се да ни изпревари, най-вероятно. — Снори преглътна, стана и се протегна, докато кокалите му не изскърцаха. — Ще се насочи към Черната крепост, или може би първо към копачите в Леда. Ако те бъдат предупредени, няма да имаме кой знае какъв шанс.
Ние и без това нямахме кой знае какъв шанс. Но запазих това мнение за себе си. Може би, ако Едрис ги предупредеше, другите щяха да проумеят, че работата е безнадеждна, и да се откажат.
— Добре, но… — Аз също станах и вдигнах раницата на плещите си. — Обясни ми пак защо един ужас от Червения предел ще тича повече от хиляда мили до някаква забравена от бога дупка в леда?
— Не знам всичко, Джал. Сагеус ми каза част от него, макар че може и да е лъгал. Скилфар имаше повече да каже…
— Какво? Кога? — Не помнех нищо такова.
— На теб не ти ли говореше? — Снори повдигна вежди.
— Разбира се, че ми говореше. Чу я. Някакви дрънканици за дядо ми Гариус и че съм бил воден от пишката си. Ужасна дъртачка, напълно изкуфяла.
— Имах предвид… без думи. — Той се намръщи. — На мен ми говореше в главата, през цялото време.
— Хммм. — Зачудих се доколко да вярвам на думи, изречени в главата на Снори вер Снагасон. Там вътре ми изглеждаше доста претъпкано, пък и кой знае колко гласа можеше да използва Аслауг? Или може би Баракел беше виновен, че думите на Скилфар не са стигнали до мен — макар че не знаех дали би действал в мой интерес с такава избирателна глухота. — Я ми напомни.
— Неродените се призовават трудно. Много трудно. Само неколцина успяват да преминат, когато условията са подходящи, когато времето, мястото и обстоятелствата се подредят както трябва.
— Е, това всички го знаят! — За мен беше новост.
— Затова са разпилени.
— Да.
— Само че онова, което Мъртвия крал е заповядал да бъде направено в Горчивия лед, работата, която слугите му вършат там… притегля неродените от всички кътчета на света. Към едно място. Може би когато твоят приятел от операта се е оказал мишена на заклинание и се е измъкнал, е зарязал каквато мисия го е довела там и се е втурнал към сборището на север. Или може би поначало е бил тръгнал нататък и е щял да продължи, щом свърши работата, довела го във Вермилиън.