Тази нощ дълго не можах да заспя. Небесата над нас се избистриха и звездите засияха ярко, докато температурата падаше. От всяко вдишване ме болеше, все едно поемах в гърдите си замръзнали бръсначи. Смъртта изглеждаше едновременно близка и мамеща. Треперех въпреки кожите, въпреки всичките слоеве, в които бях увит. И когато най-после сънят ме обори, не бях сигурен, че някога ще се събудя.
В някакъв кобен час след полунощ се събудих от тишината. Непримиримият вятър както никога се беше примирил и стихнал. Открехнах едното си око и се взрях в мрака.
Чудото дойде внезапно и без предупреждение. В един миг небето се озари от трепкащи воали светлина, които меняха цвета си — първо червено, после зловещо зелено, а после синьо, каквото не бях виждал досега. И те постоянно се движеха, преливайки от една в друга змиевидна форма. Тишината и мащабите на това зрелище ме накараха да затая дъх. Целият небосвод беше обхванат от тях, стотици и повече мили небеса, танцуващи на някаква мелодия, която само ангелите чуват.
Сега знам, че трябва да е било сън, но в онзи миг вярвах в него с цялото си сърце и то ме изпълни с почуда и страх. Нищо преди или след това не ме е карало да се чувствам толкова дребен, и все пак тази велика танцуваща загадка от светлина, по-огромна от планините, се разиграваше над една безлюдна пустош, без никаква друга публика освен мен… и това ме накара да се почувствам, поне за мъничко… значим.
На сутринта Фим не стана.
— Сега е мой ред. — Фьорир заши брат си в спалния му чувал с дълга костена игла и нишка от черво.
— Ще се надигне ли пак? — Изгледах чувала. Почти очаквах той да се размърда.
Снори поклати тежко глава. Зад него Тутугу търкаше очите си. От всички нас петзнаците — сега вече четиризнаци — изглеждаха най-малко засегнати.
— Замръзнал е — каза Снори.
— Но… — Лицето ми беше прекалено вцепенено, за да се намръщя. — Но нали каза, че си намерил един мъртвец да се бори след цял ден или повече в снежна пряспа.
— Некромантите ги инжектират с някакъв еликсир. Някаква смес от масла и соли, така каза Скършигребло. Това им пречи да се вкочанят. — Беше ми го казвал и преди, но от студа паметта ми замръзваше.
— Онази армия под леда… воините на Олаф Рикесон — хората на Мъртвия крал ще трябва да ги разтопят и да ги обработят по същия начин. Освен ако не разполагат с някаква нова магия, това ми изглежда невъзможно. Усилията, нужни, за да отнесат замръзналите трупове на юг или да докарат достатъчно гориво на север… — Замислих се за другата част от историята на Снори. За ключа, който отварял дверите на ледените великани — дара на Локи. Ключът, който можел да отвори всичко. — Може би през цялото време са искали единствено ключа на Рикесон. Нищо друго.
По някаква причина тази мисъл ме тревожеше повече от армия трупове, надигнали се от леда.
Снори ни беше водил на запад от крепостта, така че линията на Горчивия лед да ни изведе на изток към нея. Ако ни беше насочил погрешно, значи се отдалечавахме от крепостта, все по-навътре в скованата от лед пустош, където щяхме да измрем мърцина, без да причиним ни най-малко неудобство някому. Смъртта изглеждаше сигурна и в двата случая и ако обръщането назад предлагаше дори най-слабия шанс за оцеляване, щях да го направя на секундата. За нещастие, както бе установил Тутугу в битките, бягството понякога е най-небезопасният вариант и макар че никак не ми се искаше да умра, да умра сам ми се струваше още по-лошо.
Продължих да се препъвам през безбрежната белота, като се чудех дали Мълчаливата сестра вече е видяла страданията ми, когато е надзъртала отвъд утрешния ден. Ледът хрущеше под вкочанените ми нозе, пронизителният вой на вятъра изпълваше главата ми. Дали тя бе преброила всяка моя замръзнала крачка, или просто бе видяла големите бели очертания на нашето пътуване през снеговете? Колко ли възможности се простираха в бъдещето за нея? И в колко от тях загивахме? Местех единия си крак пред другия, прекалено измръзнал, за да треперя, и малко по малко умирах. Може би в някои бъдещета пукнатината, която ме гонеше, ме бе застигнала и унищожила преди да налетя на Снори; в други той може би ме е убил, когато съм се блъснал в него. Тя знаеше ли със сигурност, че заклинанието ѝ ще намери подслон в нас и ще бъде отнесено на север до самия край на Горчивия лед? Знаеше ли дали нейната магия ще повехне в нас, или ще пусне корени и ще израсне в нещо повече, отколкото е била? Била ли е сигурна, или е предполагала, също като своя внук комарджия, винаги готов да хвърли заровете още веднъж? Видях във въображението си тънката ѝ усмивка и тя изобщо не ме сгря. Продължих да местя единия си крак пред другия. И все така, до безкрай.