За да съм справедлив, изчаках няколко секунди. Имахме късмет, че всичките три стрели бяха минали високо, вместо да се ударят в зидарията. Мъжът в кулата дори не беше трепнал.
— Пропуск — казах.
— Направи го ти, да те еба! — Арн ми тикна лъка в ръцете.
Спокоен от факта, че не бих могъл да се представя много по-зле, аз свалих едната си ръкавица и сложих стрела на тетивата. За броени мигове вятърът породи агония в пръстите ми. Но тези мигове бяха всичко, с което разполагах, преди болката да секне и пръстите ми да станат неизползваеми. Прицелих се в мъжа, опитах се да преценя компенсацията за вятъра и преместих прицела си на метри вдясно. Липсата на време ми помогна. Не ми даваше да мисля за онова, което смятах да направя. Казват, че съм убивал хора в Аралския проход, но нямам ясен спомен за това. На планината със Снори един мъж кажи-речи се беше нанизал сам на меча ми — и аз му се извиних за злополуката, преди да се усетя какво приказвам. Но всичко онова го бях сторил с кипнала кръв. Докато тук се присвивах с треперещи ръце и кръв, по-студена от всякога, и се канех да забия стрела в гърдите на един човек, да отнема живота му без предупреждение, без изобщо да му видя лицето. Което беше съвсем различно.
— Пропуск — прошепнах и пуснах стрелата.
Изтекоха две секунди и бях сигурен, че съм се справил не по-добре от Арн.
— Да! — Мъжът се завъртя, сякаш от внезапен удар. — Да! — изкрещя Снори.
— Мамка му! — Това дойде от Тутугу, когато стражът остана прав, приближи се с олюляване до стената, стиснал ръката си, а после се обърна да побегне.
— Хел! Стреляй пак! — извика Снори.
Мъжът се беше спуснал по стълбите до главната стена и тичаше с всички сили към далечната кула, където явно се намираха другарите му. Защо не бе стоял на пост на онази кула, не мога да ви кажа.
— Свършено е с нас. — Посочих към стената. През около половин секунда можехме да зърнем мъжа като тъмно петно в процепите на бойниците.
Арн грабна лъка от ръцете ми, сложи стрела на тетивата и я пусна към небето.
— Чумата да ги тръшне всичките богове. — Той плю и плюнката му замръзна още преди да падне на земята.
— Защо хабиш още една стрела? — Гледах стената и се чудех дали ще излязат да ни избият, или ще ни оставят да замръзнем.
Мъжът се строполи с тънък писък, пронизан, когато със стрелата на Арн стигнаха едновременно до третия зъбец преди вратата на кулата.
— Убийствен прицел! — Един четиризнак тупна Арн по рамото.
— Внимавай, че иначе ще ми викате Схваната ръка. — Все пак изглеждаше доволен.
Снори вече бързаше към стената. Ние го последвахме. Сякаш ни отне цяла вечност да прекосим тези стотина метра. Снори беше извадил дълга намотка въже за катерене, с възли по него, което досега бе държал прибрано, за да го пази от леда. В единия му край имаше кука, която подозрително приличаше на котва от малка рибарска лодка. Той я метна през стената и тя се закачи от първия път. Снори вече беше стигнал върха, когато аз се добрах до основата на стената. След него се качи един четиризнак, после Арн, а после и аз, като ругаех възлите, станали хлъзгави от леда по ботушите на другите. Тялото на мъжа, застрелян от Арн, профуча покрай мен, когато бях на половината път. Преглътнах поредното оплакване и оттам нататък си държах устата затворена.
Когато оставаше да се качи само Тутугу, изтеглихме раниците си, вързани с едно въже, а след тях вдигнахме и него. Това усилие най-сетне вкара малко топлина в кръвта ми. Помогнах му да се изправи след не особено достойното му промушване между бойниците, за да се добере до пътеката.
— Благодаря. — Той ми хвърли една нервна усмивка, която бързо изчезна, и откачи брадвата от гърба си. Необичайно оръжие, по-близко до брадвите с клиновидна форма за пробиване на брони, популярни на юг.
Върху опесъчения лед под нозете ми се виждаха пръски от кръвта на стража в кулата — стряскащо цветни след цяла вечност на белота. Капките уловиха погледа ми. Всичките приказки, цялото пътуване в крайна сметка се бяха свели до този момент, до тези алени петна. От абстрактното към реалното — и то твърде реално.
— Готови ли сме? — Снори стоеше пред вратата, към която бе тичал нашият човек. Думата „не“ се опита да се откъсне от устните ми. — Добре. — Снори държеше с две ръце брадвата си, Арн — широк меч, а всеки от братята — двуостра брадва с къса дръжка и нож в другата ръка. Аз изтеглих меча си, последен от всички. Доволен, Снори кимна и хвана дръжката на желязната врата. Нямаше нужда да повтаряме плана. Той беше простичък. Убивай всички.
Вратата се отвори със стържене на панти, ръсейки лед, и ние нахълтахме на стълбището отзад. Снори я затвори зад нас и аз стиснах очи, отделяйки момент да се насладя на простичкия екстаз да се махна от вятъра. Никоя зимна нощ в Червения предел не е била толкова студена като този коридор в Черната крепост, но без вятъра ми се струваше истински рай в сравнение с онова навън. Всички отделихме миг, дори няколко мига, да потъпчем на място, за да вкараме малко живец в краката си, и да разкършим ръце, за да им върнем част от изгубената гъвкавост.