Раменете ми се разтрепериха неконтролируемо. Огледах стаята. Беше осеяна с мъртъвци. Около камината лежаха направо на купчини. Арн седеше на масата зад мен, смъртноблед, бузата му тъй лошо разкъсана, че през нея можех да видя развалените му зъби, половината избити от ченето. Разширяващата се алена локва около него ми подсказа, че зъболекарските проблеми са последната му грижа. Една дълбока рана на бедрото му беше засегнала артерията.
— Джал. — Арн ме дари с една натрошена усмивка. Думите му излизаха завалено заради раната на лицето. Свлече се почти грациозно. — Обаче беше велик изстрел, нали… Джал?
— Аз… — Гласът ми изневери. — Велик изстрел, Арн. Най-добрият.
Само че Убийствения прицел вече не ме чуваше. Беше напуснал този свят.
— Снори вер Снагасон! — раздаде се рев от вратата зад камината.
— Свен Скършигребло! — изкрещя в отговор Снори. Надигна брадвата си и се приближи към огъня. — Трябваше да знаеш, че ще се върна. За жена си, сина си, отмъщението си. Защо изобщо ме продаде?
— О, знаех. — Скършигребло звучеше доволно, което сега, след като странното чувство за откъснатост се разсейваше, призова обратно всичките ми страхове от онези кътчета на съзнанието ми, където ги бе натирила бойната лудост. — Не беше особено справедливо да те лишавам от битката ти, нали? Пък и ние от Хардангер обичаме златото. Освен това, разбира се, новите ми господари си имат разходи. Еликсирът, от който се нуждаят за своите мъртви в този студен климат, изисква масла от Арабия, а те трудно се намират. Човек трябва да плати добра пара за такива екзотични стоки.
Дори и замаян, разпознах подигравката. Той казваше на Снори, че сам е финансирал този ужас със собствената си плът и провал. Каквото ще да разправяха за Скършигребло, никой не го бе нарекъл глупак.
Айн, Тутугу и аз отидохме да застанем до Снори. Зад вратата имаше друга стая и по-голямата част от нея беше скрита за погледите ни. Един Червен викинг лежеше наполовина в едната стая, наполовина в другата, с разцепена глава. Айн издърпа копието от тялото на брат си — Трир, ако редът беше спазен.
— Има нещо повече, Скършигребло. Можеше да ме убиеш и пак да си получиш девет десети от кървавото злато, че и отгоре. — Снори млъкна, сякаш трябваше да положи усилие да зададе въпроса си. — Къде е жена ми? Момчето ми? Ако си ги наранил… — Тракването на челюстта му сряза думите и мускулите по бузите му заиграха.
Тутугу побърза да превърже Снори с ивици от някакъв плащ, а Айн го задържа, когато воинът понечи да тръгне напред. Снори отстъпи и им позволи да го направят — ако раната на рамото му не бъдеше затворена, скоро кръвозагубата щеше да го омаломощи.
— Има нещо повече — повтори Снори.
— Вярно е, Снори. — В гласа на Скършигребло се прокрадна оттенък на тъга. Въпреки репутацията си той говореше… царствено, като крал, говорещ от своя трон. Свен Скършигребло имаше глас на воин и мъдрец и го тъчеше като заклинание около нас. — Аз паднах. Знаеш го. И аз го знам. Превих се под вятъра. Но Снори? Снори вер Снагасон още стои гордо изправен, чист като есенен сняг, сякаш е излязъл от сагите, за да спаси всинца ни. А аз може да съм всякакъв, Снори, но съм преди всичко викинг. Сагите трябва да бъдат разказвани, героят трябва да има своя шанс да се изправи срещу дългата зима. Викинги сме ние — родени сме да устояваме срещу тролове, ледени великани, срещу морето. И срещу самите богове дори.
Снори мълчеше.
— Хайде, Снори. Да сложим край на това. Само ти и аз. Приятелите ти ще са свидетели. Аз съм готов и те чакам.
Снори тръгна напред.
— Не! — Аз го сграбчих за ръката и го задърпах назад с всичката останала ми сила. Проклятието припламна между нас и взривът разкъса ръкава му, а мен ме запрати назад през масата. Пред погледа ми затанцуваха мастилени и слънчеви петна. Мирисът на опърлен въздух изпълни ноздрите ми, остър и стипчив, и ме върна към улиците на Вермилиън, когато тичах, все едно всички дяволи на Сатаната ме гонеха по петите, а паветата се пукаха зад мен.
— Какво, в името на Хел? — Снори се врътна към мен.
— Това… — От устните ми излезе само шепот. Изкашлях се и заговорих пак. — Това е капан.
Айн се наведе и вдигна захвърления щит. Тутугу взе други два, окачени на стената.
— Това са последните ти мигове, Скършигребло! — извика Снори и Тутугу и Айн пристъпиха през вратата, държейки щитовете горе и долу.
Арбалетни стрели издумкаха в тях в мига, щом пазителите на Снори се озоваха в полезрението на стрелците. Снори нададе нечленоразделен рев, разблъска другарите си и се метна в съседната стая.