— Зад тях са строени около петдесет мъртъвци… поне толкова виждам на светлината на фенерите им, но е плътна групичка — продължи Снори. — Сред тях може би има некроманти и Островитяни… не мога да кажа със сигурност.
— Какво… — Не успявах да намеря правилните думи. — Защо… — Щом нямаше пленници, къде бяха Фрея и малкият Егил?
— Мъже се приближават към портата. — Снори отиде до средната дупка в пода. — Масло.
Айн се приближи с желязната кофа масло, която нагряваха на огъня. Носеше я с маша, чийто край беше увит с плат. Масло, защото врялата вода щеше да замръзне още докато пада и да се превърне в ледени кристали.
Отдолу се донесоха три приглушени удара, сякаш някой тропаше по голямата врата. Снори дръпна капака на дупката и Айн изля маслото през нея. Когато кофата се изпразни, Снори постави капака обратно, заглушавайки писъците.
— А сега какво? — попита ококореният Тутугу. Беше се възстановил достатъчно, за да изпитва ужас.
— Джал, връщай се на покрива да наблюдаваш — каза Снори.
— Тези стълби ще ме убият, ако не го направи нещо друго. — Поклатих глава и тръгнах колкото можех по-бързо нагоре по виещото се стълбище.
От покрива виждах описаното от Снори и нищо повече. Може би нямаше други освен онези, които бе видял. С разтуптяно сърце и треперещ както от студ, така и от мисълта какво би могъл да крие мракът, направих едно кръгче по стената. Нищо. Никаква друга светлинка. Съвсем нищичко. Това ме притесняваше, както на общо основание, така и поради някаква причина, която не можех да определя съвсем.
Дълги минути се чуваше само воят на вятъра, викингите продължаваха да стоят в завета на стените, с мъртвите зад себе си, и нищо не помръдваше. В мен растеше някакъв ужас, но за него едва ли бе нужно злонамерено външно влияние. Там навън имаше мъртви твари, които искаха да споделим тяхното състояние; само луд не би се тресял от страх.
Тъй като нямаше друго за гледане освен светлините, гледах светлините. Зачудих се как съм могъл да се заблуждавам, че са само искрици от кладата, понесени над ледените простори. Изглежда, умът прекарва половината си време в самозалъгване. Или може би аз се самозалъгвам… Гледах светлините още миг, после се плеснах по челото. Рядко се случва хората действително да се плеснат по челото, когато ги осени някакво прозрение, особено ако нямат публика. Но аз го направих. После се втурнах надолу по заледените стълби, като взимах по две-три стъпала наведнъж и ругаех болката при всяко съприкосновение.
— Какво? Какво има? Какво видя? — нахвърлиха ми се с въпроси и тримата, докато се присвивах с ръка на ребрата и се мъчех да си поема дъх.
— Направете му малко място — изръмжа Снори и отстъпи назад.
— Аз… — Шевовете на бедрото ми, направени от Айн, докато бях спал, се бяха отворили и по крака ми се стичаше кръв.
— Какво видя? — попита Тутугу, блед като платно.
— Нищо — изпъшках и си поех дъх.
— Какво? — Три празни погледа.
— Нищо — повторих. — Само фенерите на хардангерците.
Още един миг на неразбиране.
— На стената няма огън. — Протегнах ръка приблизително в посоката, където се намираше голямата клада на Снори.
— Не може да е угаснал — рече Айн. — Утре по това време трябва да е още горещ.
— Да — казах. Когато бях слязъл да докладвам за гостите от Горчивия лед, кладата представляваше десет метра оранжева жарава, облизвана от пламъци при всяко подухване на вятъра.
— Ще ида да проверя. — Айн взе един фенер от полицата над камината и тръгна към тежката врата, водеща към коридора и залите отвъд. Някакво думкане отдолу го накара да се закове на място. Звучеше повече като таран, отколкото като трясъка на щитове в дърво, който бяхме чули по-рано.
— Тутугу! Масло! — И Снори пак вдигна капака на дупката. Взря се надолу, сбърчил вежди. — Но там няма ни…
БУМ!
Тътенът от удара го заглуши.
— Хел! Идва отвътре! — Снори се врътна към Айн, който стоеше до вратата с гръб към нея.
— Ще разбера… — Айн млъкна и залитна напред сред трясък на цепещо се дърво. Нещо остро, дебело и окървавено стърчеше под гръдната му кост. Миг по-късно вратата се откачи от пантите си и ужасът зад нея я изтръска заедно с Айн от израстъка, с който ги беше пробол.
— Ису! — изпищях. Нещо топло потече по крака ми. Иска ми се да кажа, че е било кръв. Нещото препречваше целия коридор, хаотична маса от разтопена и почерняла плът с кости в нея, тук разцепен шлем, там череп, все още димящ — смрадливите останки от кладата, потушена и съживена в нещо, което приличаше повече на гигантски уродлив плужек, нежели на човек.
Снори се метна с рев покрай мен, размахал брадвата. Парчета димяща плът полетяха през стаята. Зловонието на тварта ме накара да се смъкна на колене и да повърна. Повечето бълвоч мина през дупката, но долу нямаше никой, който да приеме пороя. Ревът на Снори продължи още известно време, насечен от думкането долу.