— Твоят син… — Не го попитах откъде знае. Може би тази връзка помежду им бе позволила на неродения да разчете мислите му и го беше довела да ни чака в тази стая. Не попитах нищо — не ми стигаха думите. Вместо това изрекох най-простата от тях — онази, която трябваше да използвам по-често в краткия си и глупав живот.
— Съжалявам.
Дълго лежахме, без да говорим. Животът изтичаше от мен, капка по капка. Имах чувството, че би трябвало да ми липсва повече.
Скърцане разкъса тишината.
— Какво е това, по дяволите? — Повдигнах едва-едва глава. Звучеше като…
— Панти! — Снори се надигна бавно на лакти.
— Но ти заключи вратата. — От стърженето на желязо в желязо ми изтръпнаха зъбите. — И я залости.
— Да.
Още едно скърцане. Този път по-силно, по-наблизо.
— Как е възможно? — В гласа ми се бе върнала някаква енергия. И някакъв хленчещ тон, признавам. — Защо не им се налага да ги разбиват?
— Ключът е у тях. — Снори посегна със стон към брадвата си.
— Но ти залости всички врати! Видях те.
Ново остро скърцане, звук от стърженето на старо желязо по камък, докато и третата врата се предаваше. Оставаше само една — вратата, в която бях вперил ужасения си поглед.
— Ключът. Ключът на Рикесон. Ключът на Локи. Ключът, който отваря всички врати. — Снори успя да седне, смъртноблед, с треперещи крайници. — Това е Неродения предводител. Сигурно са намерили ключа под леда.
Оставаха ни броени мигове. Дочух сухо дращене зад вратата и ръжда разцъфтя върху древното черно желязо. Изведнъж в стаята стана по-студено и по-печално, сякаш бреме от скръб беше легнало връз раменете ми. По-голямо, отколкото бих могъл да понеса.
— Джал… за мен беше чест. — Снори протегна ръка към мен. — Горд съм, че те познавах. — Прокара длан по острието на бащината си брадва, срязвайки плътта. — Кърви с мен, братко.
— О, мамка му. — Резетата на последната врата се отдръпнаха с гръмко щракане. — Винаги съм знаел, че ще се опиташ да ми пробуташ тая викингска гадория. — Вратата потрепери и започна да се отваря, сантиметър по сантиметър, избутвайки чувалите. — За мен също, хаулдр Снагасон. — Порязах ръката си на острието на меча и трепнах от дълбокото жилване, после я протегнах към Снори, докато шепата ми се пълнеше с кръв.
Вратата, вече изминала половината път, изведнъж се отвори рязко и там, в гаснещата светлина на фенерите ни, чакаше Неродения предводител, сгърбен в теснотията на коридора, пародия от плът, изопачена във всевъзможни уродства, кошмар от кости, стърчащи около лице, което говореше единствено за ужасни нужди.
Някъде отвъд стените на Черната крепост слънцето подаде яркия си ръб над ледения хоризонт и разчупи дългата нощ.
Въздухът между Снори и мен запращя от искри, когато дланите ни посегнаха да се хванат. Ръката ми се изпълни със светлина толкова ярка, че не можех да я гледам. Тази на Снори стана черна като въглен, дупка в света, която поглъщаше всеки светлик и не връщаше нищо.
Нероденият се метна напред.
Ние стиснахме ръце.
Светът се нацепи.
Нощта се преплете с ден.
Кажи-речи всичко експлодира.
Магията на Мълчаливата сестра ни напусна и се втурна подир жертвата си. Взривове отекнаха из цитаделата, навън в сумрачния двор и отвъд стените. Неродения предводител изкара по-малко от миг. Двете пукнатини пробягаха през него, тъмната пресече светлата и той се превърна в малки късчета, разлетели се по коридора, а пукнатините продължиха нататък.
Силата на взрива отхвърли и двама ни със Снори по гръб и ни раздели. Нямах сили за възражения, затова останах да лежа където ме бе запратила експлозията.
Пукнатината, избягала от нас, тръгваше от пода, от мястото, където бяхме стиснали ръце, където кръвта ни се бе сляла и потекла. Този ѝ край започна да пълзи бавно, цепейки камъка със звук като от трошене на лед, светлият процеп преплетен с тъмния.
— Ису! — избогохулствах. Защо пък да не умра с последен грях на уста?
Пукнатината кривна към мен, ослепително ярка, ослепително мрачна. Премигнах насреща ѝ и в ума ми изникна ефимерен образ на Баракел със сгънати криле.
— Сега всичко е в твои ръце, Джалан Кендет.
Наругах го да се маха и да ме остави да умра.
— Всичко е в твои ръце — повтори той по-тихичко, образът му избледняваше.
Снори напрягаше сили да се изправи, използваше брадвата си за опора. Кой знае как, но едрият копелдак действително го правеше — прекалено тъп, за да знае кога да се откаже. Въпреки това не подобаваше един принц на Червения предел да бъде надминат от някакъв си северен хаулдр. Претърколих се с ругатни, опрях върха на меча си в процепа между плочите и опитах да се надигна. Беше прекалено трудно. Някъде в дъното на ума ми се мержелееше баба, висока, царствена, дяволски страшна в алените си одежди. „Ставай!“