Представих се за беден благородник, тъй като никой от тях не би познал принц на Червения предел и можеше да се обидят, мислейки, че ги вземам на подбив. Предполагам, че бих могъл да им покажа златна крона с лика на баба и да ги убедя в семейната прилика, но не разполагах с такава. Нито пък със сребърна. А на медните беше изобразена предимно кулата Пакс или крал Голот, който управлявал преди баба и който изобщо не приличаше на дъщеря си, нито пък на мен.
В хана Снори не говореше много. Напрежението му беше явно: тревожеше се, че може да е пристигнала вест да не го пускат през границата. Похарчихме останалите ми медници за скромно ядене — зелева супа и някакво загадъчно месо, а после преминахме в Роун, който — въпреки опасенията ми — приличаше много на Червения предел, само дето хората имаха склонност да проточват дразнещо „р“-то.
Привечер стигнахме до първия роунски град. Беше с доста прилични размери и носеше скучното име Мелничарово. Подкарахме конете с бавен ход по разкаляната главна улица, претъпкана с търговци, пътници и граждани. Снори изви към една ковачница, отворена към улицата, от която ехтяха удари на чукове.
— Трябва да ти купим меч, Джал. — Беше започнал да ме нарича Джал; не „принце“, нито пък „принц Джалан“, а само „Джал“. Не му показвах, че това ме дразни, защото тогава щеше да го прави също толкова често, само че с по-широка усмивка. — Как се справяш с мечовете?
— По-добре, отколкото ти с конете — отвърнах.
Снори изпръхтя и кобилата му се присъедини към него. Беше я кръстил Слейпнир, на някаква си езическа кранта, и двамата май се погаждаха, въпреки че той яздеше като голям пън, сложен в седлото, и тежеше кажи-речи колкото самата нея. Снори слезе и ефектът до голяма степен приличаше на падане на гореспоменатия пън от мястото му.
— Я покажи. — Той изтегли меча си и ми го протегна с дръжката напред.
Огледах се.
— Не можеш току-така да размахваш мечове на главната улица. Някой ще си загуби окото! И то само ако стражарите не ти скочат преди това.
Снори изглеждаше озадачен, сякаш на някой от заледените склонове на Севера това би било най-естественото нещо на света.
— Това е ковачница. — Той махна към сградата. — Ковачът прави мечове. Хората сигурно непрекъснато ги изпробват тук. — И отново ми протегна дръжката.
— Съмнявам се. — Продължавах да стискам здраво юздите. Кимнах към масите с изложената по тях стока — там имаше само сърпове, куки, гвоздеи и други домашни пособия. — В такъв голям град може би има ковач оръжейник. Обаче не е този.
— Ха! — Снори посочи един меч, висящ в сумрака под тентата. — Ковачо!
Чул кънтящия глас на Снори, ковачът се появи — нисък мъж, облян в пот, с яки ръце, разбира се, но иначе изненадващо приличаше на книжовник.
— Добър вечер.
— Ще изпробвам ей оня меч. — Снори посочи висящото оръжие.
— Поправям го за Гарсън Хост — каза ковачът. — Заглаждам нащърбеното, правя му нов ръб. Не е за продан.
— А така, не му уйдисвай на акъла. — Кимнах одобрително на мъжа.
Ковачът прехапа устна. Бях забравил, че роунците винаги търсят възможност да съборят по задник един жител на Червения предел и че за простолюдието няма нищо по-хубаво от това да гледат как някой по-високопоставен яде пердах. От моя страна би било по-мъдро да си държа езика зад зъбите. Снори може да беше чужденец, но поне не бе извършил ужасния грях да е чужденец от съседна страна.
— Бе кат’ си помисля, Гарсън едва ли го интересува дали ще загладя три щръбки на меча му или пет. — Ковачът отиде до меча и посегна да го свали.
Примирен с участта си, аз слязох от коня и хванах дръжката, която Снори тикна отново към мен. По принцип, когато животът ми не е в опасност, не съм толкова лош боец. На тренировъчния плац, с тъпи мечове и достатъчно подплънки, се справям доста добре. Всъщност повече от добре. Но всички онези уроци изтекоха по единия ми крак в единствения ден, когато ми се е налагало да развъртя наистина меча. Докато се врязвахме в онези скоронски войници горе в Аралския проход, неподправеният ужас помете цялото ми обучение само за миг. Имах пред себе си големи ядосани мъже с остри мечове, които наистина искаха да секат парчета от мен. Чак когато видиш зейнала червена рана и всички сложни дреболии в тялото на един човек разсечени и накълцани, и осъзнаеш, че никога вече няма да се съединят отново, и повърнеш последните си две яденета върху камъните… чак тогава разбираш истински какво правят мечовете и ако си разумен човек, се заклеваш никога повече да нямаш нещо общо с тях. Не помня нищо от битката в Аралския проход, освен разбъркани замръзнали мигове — проблясваща стомана, алени дъги, ужасени лица, един мъж, който се дави в кръв, отстъпвайки от мен… и разбира се, писъците. Чувам ги и до днес. Всичко друго от битката ми е бяло петно.