Зърнах първите преследвачи да се появяват на хребета зад нас, докато изминавахме последните стотина метра до нашия хребет. Загубихме ги от поглед, когато се спуснахме в следващата клисура, и това ме накара да се почувствам по-добре. Бедите са достатъчно тревожни и без да ти се налага да ги гледаш непрекъснато. Надявах се, че катеренето ще се окаже също толкова трудно за тях, колкото и за мен, и че поне няколко от тия мръсници ще предприемат последното търкаляне в живота си.
Сенките започнаха да се удължават и да нашарват склоновете с ивици. Тялото ми ми казваше, че се катерим най-малко от месец, но умът ми с изненада откри, че денят едва-що е свършил. Нощта поне щеше да ни даде възможност да спрем и да си откраднем малко отдих. Никой не би могъл да се движи по такива склонове в тъмното.
Планините са красиви отдалеч, но съветът ми е никога да не им позволявате да се превърнат в нещо повече от пейзаж. Ако ви се налага да вдигнете глава, за да видите нещо, значи сте прекалено близо. Докато приближавахме върха на третия пореден хребет, вече на практика пълзях. Всякакви нелоялни мисли за изоставяне на Снори с ранения му крак бяха захвърлени някъде далеч долу. Бях го издигнал до ранга на свой най-добър приятел и човека, който е най-вероятно да ме носи. На места не стръмнината ме караше да пълзя, а пълното изтощение. Болящите ме дробове не можеха да си поемат достатъчно въздух, за да задвижат крайниците ми. Пътят ни минаваше по поредица от широки корнизи, осеяни със скали, които варираха от такива с човешки размери до такива, пред които и слон би изглеждал дребен, като на всеки от тях търсехме начин да се изкатерим до следващия.
— Хайде. Лесно е. — Снори сведе поглед към мен от горния корниз и ми протегна ръка. Бях се спрял на около две трети от разстоянието, върху стръмнина от хлабави натрошени от студа камъни, покрили плътната скала отдолу. Направих крачка напред и посегнах към подадената ми ръка.
— М… — Започнах да казвам „Мамка му“, но докато ботушът ми продължаваше да се плъзга, думата се проточи във вой, който се превърна в писък и завърши с едно „Уф!“ и тупване по задник.
— Опитай пак — каза Снори, услужлив както винаги.
— Не мога — процедих през стиснати зъби. Глезенът ми се бе изпълнил с гореща течна болка. Бях усетил как ставата се прегъва отвъд ъгъла, който трябва да прави един глезен. Може да е имало и пукот, заглушен от крясъка ми, или пък само разкъсване, но и в двата случая идеята да отпусна тежест върху него не ми харесваше.
— Ставай! — изрева ми Снори, като че ли бях прост войник на парад. От него би излязъл добър старшина, защото се озовах на крака още преди здравият разум да ме спре. Залитнах напред и рухнах с крясък; поех си дъх само за да го изпусна в поредица от все по-мощни вопли.
Когато най-сетне млъкнах, чух звука на плъзгащи се камъни и секунда по-късно Снори се извиси над мен, затъмнявайки светлината.
— Аз не изоставям другарите си — заяви той. — Хайде, ще ти помогна.
Да ви кажа, не съм човек, който си пада по мъже, но в онзи момент мускулестата и потна прегръдка на Снори ми беше хиляди пъти по приятна от всяка, която бих могъл да получа от Чери или Лиза. Той ме вдигна на рамо и тръгна. Близостта ни накара онази странна пропукваща енергия да започне да се трупа между нас, но бях готов да поема този риск като по-малко фатален от Едрис и неговите убийци.
— Благодаря — изломотих, почти не на себе си от болка. — Знаех си, че няма да ме изоставиш. Знаех… — Снори спря и ме свали на земята: нагласи ме да стоя на един крак, с гръб опрян в някаква канара. — Какво?
— Тук е добре. — Той огледа скалите и ширината на корниза. — Ще свърши работа. Оставам.
— Не искам да оставаш! — изсъсках през стиснати зъби. — Продължавай напред, тъпако! — „Само ме вземи със себе си!“ Тази последната част я преглътнах. Не защото Снори можеше да си помисли лошо за мен, а просто защото не вярвах, че това ще промени решението му. Разбира се, ако той наистина понечеше да си тръгне, веднага щях да повдигна въпроса да мъкне и мен. Но засега щях да се преструвам на герой, за да го правя щастлив и да увелича вероятността да положи някакви усилия да ме защити в моето небоеспособно състояние.
Снори откачи брадвата си. Без съмнение щеше да е по-доволен да разполага с широкия полумесец на северната брадва, пригодена за сечене на крайници. Оръжието, което носеше, бе с тежко клиновидно острие, предназначено да пробива дупки в броня. Но ако наемниците имаха някаква сериозна броня и въпреки това успееха да се покатерят дотук, значи можехме направо да се предаваме, защото щяха да са свръхчовеци.