— Аз ще се оправя с другите. — И Снори тръгна да се погрижи за онези жертви на първоначалната си атака, които не бяха паднали през ръба.
— Не, аз съм добре. Хич не си прави труда да ми помагаш. — Не получих отговор; Снори се намираше прекалено далеч, за да ме чуе, а останалите ми слушатели бяха мъртви или в безсъзнание, така че сарказмът ми отиде на вятъра. — Тегли! — И аз дръпнах отново. Трупът се плъзна на още няколко сантиметра. Мъртвите пръсти забърсаха кожата ми, потръпвайки конвулсивно като паешки крака, и погалиха вените и сухожилията на китката ми. Пуснах бързо ръката, но не достатъчно бързо — тя ме стисна, мъртвецът вдигна глава и смазаното му лице се ухили насреща ми с кървава усмивка. Под висящата плът се виждаше белият череп. Страхът придава сила на човек, но явно и смъртта също. Дръпнах толкова силно, че го извлякох на метър по-нататък, но не се освободих, само го докарах достатъчно близо, за да посегне към гърлото ми. Успях да надам уплашен вик, преди мъртвите, все още топли пръсти да го задавят с желязна хватка.
Едва когато започнат да те душат разбираш колко ужасно е това. Не е нужна огромна сила, за да прекъсне притока ти на въздух — а силата на мъртвеца беше огромна! Когато не ти дават да си поемеш дъх, изведнъж дишането се превръща в единственото, което те интересува. Задращих по китката под брадичката си, вкопчих се в пръстите, но щом някое лице може да целуне брадвата на Снори и все още да се усмихва, то ноктите едва ли ще го впечатлят. Опрях крак в рамото на мъртвата твар и натиснах с всички сили. Имах чувството, че шията ми ще се откъсне, но хватката не отслабна. Черни петна заиграха пред очите ми и се сляха в плътна стена от мрак. Ослепителни пукнатини пробягаха през чернотата, сърцето ми блъскаше в гърдите и вонята на изгоряла плът изпълни ноздрите ми, въпреки че не можех да си поема въздух през тях.
И тогава, също толкова внезапно, колкото ме бе сграбчила, ръката изчезна. Снори се надвеси над мен, хвана ме под мишниците и ме издърпа встрани. Ако гърлото ми не беше толкова хлъзгаво от потта на ужаса, подозирам, че все още щях да го виждам стиснато в пръстите на мъртвеца, червени и кървящи.
Снори грабна брадвата си, докато си поемах въздух през сламката, която душенето ми бе оставило вместо гърло. Мъртвецът се изправи, без да спира да се хили, и вдигна ръце към нас. Китките и предмишниците му бяха странно обгорели и от тях още се издигаха струйки дим. Снори понечи да пристъпи напред, но две фигури се метнаха на гърба му. Той се олюля, отчаяно мъчейки се да запази равновесие. Две от жертвите му се бяха вкопчили в него, а от смъртоносните рани, нанесени от брадвата му, все още се процеждаше кръв.
Задъхан и изнемощял, аз задрапах по задник между скалите, по-надалеч от копиеносеца, който напредваше, без да бърза. Снори също изглеждаше в беда: една от тварите висеше на гърба му, а другата го бе обхванала през кръста и се опитваше да си прогризе път до стомаха му.
— Помощ. — Квиченето ми излезе не по-силно от шепот. Не мисля, че Снори изобщо го чу. Тъкмо се беше блъснал с всичка сила в скалната стена към горния корниз, за да смачка яхналия го труп между широките си плещи и камъка. Той може и да не чу вика ми за помощ, но аз ясно чух пращенето на ребра и гръбнак.
— Мффгл. — Мъртвият копиеносец се опита да заговори точно преди да ме връхлети. Разкъсаната плът и счупената челюст правеха думите му неразбираеми.
— Помощ! — Този път успях да вложа малко повече мощ в гласа си и като очаквах отново да почнат да ме душат, хванах китките на създанието. Силата му бе потресаваща, а изгорялата плът се хлъзгаше и късаше под пръстите ми.
Отсреща, точно зад главата на моя нападател, видях как Снори съсича живия труп, който бе смазал — не му разцепи главата, а просто направи врата му на кайма с два бързи удара на брадвата. При втория удар у моя противник настъпи ужасяваща промяна. Силата му нарасна и вместо както досега да натиска неумолимо ръцете ми назад, той просто помете всичките ми опити за съпротива и сключи отново пръсти около насинения ми врат.
Обезобразеното му лице се приближи към моето. От него капеше кръв, езикът се гърчеше през натрошените зъби, а в очите му блестеше кошмарен разум. Някъде зад него Снори сграбчи с две ръце главата на последния си противник и с ругатня я изтика от себе си. Наложи му се да използва цялата си сила, сякаш неговият враг също бе станал по-могъщ, и от алената уста, която се откъсна от хълбока му, се проточиха кожа и жилки плът. Снори заби коляно право в лицето на създанието, отхвърли го с ритник от себе си, а после го последва, вдигнал високо един голям камък, за да му смаже главата.