— Трябва да си отваряме очите за Едрис и приятелчетата му — казах. Не че бях спрял да го правя дори за миг. — А, да, и за онази кучка некромантката. — Мисълта, че някаква заклета в смъртта красавица се спотайва сред скалите, беше обезпокоителна. А фактът, че можеше да уплаши Едрис само с поглед, да съживява мъртвите, а защо не и да се промъкне в лагера ни посред нощ, бе в състояние да причини кошмари всекиму — не че възнамерявах някога да спя отново. — Освен това Мейрес може да е пратил някого по петите ни… а ако онези трупове знаят откъде да…
— А бе какво ще кажеш просто да си отваряме очите за неприятности? — И Снори тръгна на север.
Прекарахме още една нощ сред възвишенията. Леглата ни бяха също толкова студени и каменисти като предната, а сенките — също толкова заплашителни. И което бе по-зле — ако изобщо можеше да е по-зле, — щом слънцето залезе, Снори стана отнесен и странен, очите му попиваха сумрака и почерняха дори повече, отколкото когато трепеше враговете и обагряше склоновете в червено. Начинът, по който ме изгледа точно преди последното пламтящо късче на слънцето да се скрие зад планината, ме накара да се замисля дали да не побягна с куцукане веднага щом заспи. Но минути по-късно той сякаш дойде отново на себе си и ми напомни ако посред нощ усетя повика на природата, да се целя надолу по склона.
Когато планините станаха просто част от пейзажа, поехме през граничните земи, първо по границата със Скорон, която скоро щеше да се превърне в границата с Гелет. Снори не откъсваше очи от северния хоризонт, докато моите все се извъртаха на юг, към дома, а също и за да огледат за опасности, следващи ни по петите. Граничните земи дават възможност за бързо придвижване на хора, които не искат да пресекат границата, тъй като населението често е прекалено заето със съседите си и не гори от желание да разпитва пътниците, да ги задържа или да търси данъци от тях. В такива земи обаче е нездравословно да се мотаеш дълго. Много от най-лошите ми преживявания се бяха състояли на границата между Червения предел и Скорон — всъщност всичките преди да срещна Снори.
В провинция Аперлеон кралство Роун се среща с дукство Гелет и княжество Скорон. Паметници на загиналите в стотици битки осейват възвишенията, повечето порутени, само че земята е тучна и хората се връщат да я заселят отново и отново, както е човешкият навик. Снори ни поведе към град Компер, който се славел със сайдера и качеството на гоблените си. Не можех да кажа откъде севернякът е научил това, но той винаги забърсваше някой и друг нов факт дори от най-краткия разговор с минувачите.
Лятото най-после ни намери. Яздехме под ярко слънце, потяхме се под лекьосаните си от пътя дрипи, хвърляхме тъмни сенки и биехме мухите. Срещахме малко хора, които после намаляха още повече, и всички те кривваха по собствен път, щом ни видеха, сякаш можехме да носим някаква зараза.
По-нататък земята придобиваше запуснат вид. Рон и Слейпнир тъпчеха кротко покрай високи живи плетове, бялата кожа на Снори беше почервеняла от слънцето и аз за кратко започнах да се успокоявам, унесен от жегата и пасторалния мир. Това не трая дълго. Скоро попаднахме на необработвани и обрасли с бурени ниви и празни ферми, останали без животни. На едно място зърнахме разровена земя, захвърлен шлем, накълвана от врани ръка. Мразът се върна, за да ме изпълни отново, въпреки топлия ден.
Замъкът Проклятието на Рюърд — потомственото седалище на дома Уейнтън — се издига върху висок хълм от светъл камък на няколко мили от град Компер. Той ни гледаше с пустите си очи, стените му бяха почернели от дим, а скалите под него — покрити с ръждиви петна, като че ли кръвта на последните защитници се бе изляла през портите, за да наводни платото. Слънцето беше започнало да залязва зад укрепленията, превръщайки бойниците в назъбени силуети, и сенките им се протягаха към нас като някакъв обвиняващ пръст, дълъг и мрачен.
— Това е станало скоро. — Снори вдиша продължително през носа си. — Можеш да усетиш миризмата на въглени.
— И на гнилоч. — Съжалих, че съм подушил толкова дълбоко. — Хайде да намерим друг път.
Снори поклати глава.
— Да не мислиш, че има безопасни пътища? Каквото и да се е случило тук, вече е отминало. — Той посочи някакъв блед облак пред нас и неясните следи от дим, които се издигаха да се присъединят към него. — Огньовете почти са догорели. Ще намериш по-голямо спокойствие сред руините, отколкото където и да било другаде. Всяко друго място чака да се превърне в руини. Тук това вече се е случило.