— Хммм. — Почесах се по топките. Непознатите бълхи бяха малка цена за удобството на леглото. — Съмнявам се, че ще ми благодари за тази услуга.
— Желанията на Снори не са от значение, принц Джалан. Злото, което го е обладало, трябва да бъде изгорено. Тя трябва да бъде хвърлена в огъня и…
— Тя? Значи познаваш спътницата на Снори? Да не ти е стара приятелка?
— Излагаш душата си на опасност всеки път, когато ми се присмиваш, Джалан Кендет. Аз съм Божи служител на земята, спуснат от небесата. Защо…
— Защо Бог е създал бълхите? Казвал ли ти е? Аха! Спипах една — гадинка дребна! — Цъкнах я между два нокътя. — Е, какво имаме за днес, Баракел? Нещо полезно, което би трябвало да знам? Дай да чуем нещо от божествената ти мъдрост. — Не че не вярвах, че той е ангел, и определено не се канех да оспорвам съществуването на такива — по шията ми още имаше синини от ръцете на един мъртвец, който се беше опитал да ме удуши, — просто ми се струваше, че Баракел трябва да е доста жалък пример за тях. В края на краищата от ангелите се очаква да се извисяват над теб, целите в злато и пера, стиснали пламтящи мечове, и да говорят мъдрости с божествен глас. А не да се крият и да ме тормозят да ставам всяка сутрин с глас, който подозрително прилича на този на баща ми.
Баракел запази мълчание известно време, а после някакво петле нададе дрезгаво приветствие към наближаващото утро и аз реших, че моят ангел си е отишъл.
— Тъмни пътници пред теб. От пламък родени. Един принц ги е пратил. Принц на злото, на мрака и отмъщението, принц на мълнията. Трънен принц. Те са негово дело. Вестители на идещата гибел.
Тези думи ме накараха да се събудя пак със сепване.
— Такива глупотевини можех да получа от дъртата гадателка на доктор Тапрут за половин медник. — Пак се прозях и се почесах. — Какъв принц? Каква гибел?
— Трънения принц. Онзи, чиито действия ще изсипят рая в ада и ще разкъсат света. Дарбата му е смърт за ангелите, смърт за… — Гласът му благословено заглъхна — явно слънцето се беше издигнало над хоризонта някъде отвъд мухлясалите предели на стаята ми.
Протегнах се, прозях се, почесах се, обмислих края на всичко съществуващо, а после отново заспах.
Тръгнахме си от хана след закуска от дроб и пържени картофи, прокарана с една малка бира. Дотук прочутата анкратска кухня се оказваше най-малко привлекателната част от страната, но седмиците на непрекъсната езда отварят апетита на човек дотам, че е готов да опита всичко. Дори конско.
След като излязохме пак на Римския път, се отдадох на обичайното си бленуване, което в дивото е много вероятно да те убие, но е един от луксовете, позволявани ни от цивилизацията. Едновременно с това осъзнах, че нямам представа що е то дроб и че не искам никога повече да хапна такъв, особено пък на закуска и с чесън.
Снори прекъсна тази нишка на разсъжденията ми, като се закова точно пред мен. Пътят ни беше препречен от опърпана групичка, движеща се на север към град Крат. Някои теглеха ръчни колички, други пъшкаха под тежестта на своите притежания, а трети просто развяваха парцалите, които носеха. И сред тях не се виждаше нито един чист крайник: всички бяха почернели от някаква мръсотия.
— Бегълци — каза Снори.
„Тъмни пътници.“ В ума ми отекна ехо от пророчеството на Баракел.
Като ги застигнахме, видях, че много от тях имат рани, все още отворени и кървящи, и всички до един — мъже, жени, деца — са почернели от пепел или спечена кал, или и двете. Снори смушка Слейпнир и започна да се проправя път през опърпаната сган, като сипеше извинения. Аз го последвах, като гледах да не позволявам на някой от тях да ме докосне.
— Какво е станало тук, приятелю? — Снори се приведе от седлото към някакъв висок мъж, мършав по селяшки и с грозна рана върху темето.
Мъжът го изгледа с празен поглед.
— Грабители — промълви едва-едва.
— Откъде идете? — попита Снори, само че мъжът вече се беше извърнал.
— От Норлес — обади се една жена от другата му страна, побеляла и накуцваща. — Изгориха го. Там вече няма нищо за нас.
— Войниците на барон Кен ли? Анкрат във война ли е? — Снори се намръщи.
Жената поклати глава и плю.
— Грабители. Хора на Ренар. Цялата земя гори. Понякога са рицари и войници, понякога обикновена паплач. Скитащи отрепки. — Тя се извърна със сведена глава, потънала в своето нещастие.
— Съжалявам. — Снори не се опита да я ободри, нито да я залъгва, че положението ѝ скоро ще се подобри, но все пак каза нещо. Повече, отколкото бих направил аз. Тръсна юздите и продължи нататък.
Подминахме бегълците, може би трийсетина души, и увеличихме скоростта. Беше истинско облекчение да се отървем от миризмата им. Аз самият бях беден в продължение на два-три дена и хич не ми хареса. А оцелелите от Норлес поначало не бяха имали кой знае какво, а сега имаха само нужди.